Ако си представим, че нашето общество е спяло и, докато е пребивавало в тази си несвяст, е било пуснато на такъв прозрачен мост, в просъница зрението му ще види отпървом долу пропаст. Или изцяло небе горе, всекиму накъдето има посока на сетивата.
Четирите посоки се събират на зъл възел и като излязат от Балканите, пак всяка си тръгва за себе си. Множеството лични възли правят плетеница, а тя мрежа и така се хващат съдби…
Ако водата отнася човешките мисли и емоции, къде ли ги оставя? И дали въобще може да се разтоварва от тях?
Трудно раздвижват някого думите, ако взаимно с човека не се разкрият. В тях няма откровение, защото са послушни и не човъркат по разсъдъка, че да отворят някоя рана, врата, или просто процеп за поток.