Учтивостта като добри маниери, реализирани и упражнени спрямо околните, не е неминуема даденост, както в детството учат тези, които знаят за нея, ами е един процес на почти ритуално изпълнение на пораждащата я потребност. А тази последната може да има много фасети, но не всеки от тях с благородния блясък на диамант. Някои от тях са черни и нелъскави като въглища и излизащи от също толкова дълбоко. Защото учтивостта работи по ценоразпис. И в този смисъл може да бъде наречена „престижометър“.
Ценоразписът на учтивостта оценява високо само нашата особа, за която няма нужда да слезе от неоправданата си висота и да третира околните с вежливост и добри обноски. Защото те са безценни. В смисъл, че нямат цена, защото липсват. Обикновено тези, които не сеят учтивост около себе си, защото не намират заслужаващи я, всъщност не знаят как се ползва тя. Струва им се луксозна стока и затова си я кътат, не я раздават, та да не свърши. Не могат и да сънуват, че тя нараства с употребата си.
Десетилетията на уравновиловъчната идеология у нас доведоха до това, че хората невротично се вглеждаха в околните, за да видят как точно са им равни и най-вече – да са сигурни, че другите не са ги задминали и са все още в хватката на показното уеднаквяване. Ето това е то разковничето при ценообразуването за артикула „човек“ с валутата „учтивост“. Когато никой не ни превъзхожда, а пък тези, който има повече способности, биват мачкани или изкарвани извън полезрението ни (чрез потъпкване или обратно – издигане на друга позиция), това е комфортно и човек може щедро да разлива машиналната си учтивост.
Вярната е приказката, според която трябва да се чака да ни напуснат всички, които помнят робството. В нашия случай – проповядваното равенство. А засега, ако на някого слагаме невидимо етикетче с цената му според това доколко е успял в живота, то това вече са светещи цифрички като не бензиностанцията, която могат да се сменят във всеки един момент. Защото никой никому не отдава толкова лесно признание, а още по-лошо е, че веднъж даденото признание подлежи на обратно взимане и даже низвергване за компенсация. (Така е по нашенско, за света може да каже който е пътувал много. Че нали ни е по-лесно да се самобичуваме с национални комплекси, че другите са по-добри от нас, та да не се налага да се променяме.) Според въпросните чисълца, бързо се изчислява котировката му в нашата скала за дозиране на маниерите и така оценената личност получава точно толкова учтивост, колкото определят нашите очаквания за потенциална насрещна полза. Ако последната няма как да се сбъдне, то тогава в нашия ценоразпис има и други графи – дали може лесно да се намерят недостатъци на другата личност, та да можем да го принизим в представите си, най-вече по критерии, по който нашата особа е особено успешна. Сравняването и произтичащата от него завист винаги имат изключително благородни названия, най-често извлечени от справедливост. Но, дори и в магазините, в които се твърди, че всичко е по левче, има стоки с различни цени.
Ще рече, че външната страна на учтивостта граничи с лицемерие. Това е по-скоро нормално, защото много от външно гладките социални практики са покривало на вътрешно състояние, което може да бъде различно. А и учтивостта, по своята същност, е маниер, показност, която почти може да съществува сама за себе си. Формата е надживяла напълването със съдържание, защото последното е универсално и, веднъж заложено, то резонира с дълбоки междучовешки принципи. Поне по концепция.
Финансово бедните не знаят, че учтивостта, бидейки безплатна, не е привилегия само на богатите, към които, обаче, те щедро я насочват. Разбира се, при очаквана изгода. Защото иначе успелите са дълбоко неучтиви в техните очи, че са имали нахалството да постигнат повече и да създават дискомфорт на хората с по-умерена реализация. Разслоението на обществото и неминуемите огромни изисквания към по-високите му прослойка правят така, че в тях учтивостта е минимално мерило за принадлежност. За съжаление, тече и обратният процес – на по-долните нива добрите маниери не струват нищо, но това не значи, че на тамошните обитатели не им коства нищо да ги упражняват. Напротив, част от тях се гордеят с това, че подминават учтивостта като безполезна прищявка на хора с пари, които нямат с какво друго да си запълват времето.
Ценоразписът на учтивостта в момента върви успоредно със скалата на престижа. Когато един ден обществото ни излезе от периода, в който хората се сравняват с околните вместо да се движат към собствено развитие, тогава има шанс всеки да оценява себе си добре и да няма пречка да отдава дължимото в това отношение и на другите. Тогава има шанс учтивостта да стане продукт на себеусещане, начин на осъзнаване на връзката със света. По това време вероятно ще спре да работи и нейният ценоразпис, защото тя ще се доближи до междучовешкия принцип, на който се основава.