Цветя за града

Бях в село, в което свършва асфалта.

Вероятно ми е за първи път в живота, понеже гледката ми беше необичайна – настилката се разлива в центъра на селото, все едно на някой му писнало вече да прави прав път и разсипал последния материал накуп и го сурнал по склона да се разлее. Тротоар нямаше и този “материал” си стоеше с неравномерните си краища. Насред него имаше зелен остров с постройка за параклис. Празна и разпознаваема само по кръста на покрива.

В пет или шест посоки от наръфани краища на асфалта тръгваха улици с жълта пръст и оголени светли камъни. Повечето от тях се катереха по полите на Средна гора. Сигурно ги поглъща в своето тъмно зелено, тук-там пробито от големи сиви канари. Зеленото е толкова непрекъсваемо, че трудно си представих, че дори и един от тях оцелява като пътечка. Това е, асфалтът и планината тук не преливат.

Къщите изглеждаха необитаеми повечето. Кирпичени огради се топяха като кафяв сняг. На улиците жива душа нямаше, нито работещ магазин или кафене. Присъствието на хора в това село е само подразбиращо се. По спрени тук-там съвременни градски коли или по това, че някои дворове нямат плевели, ами растат китки и зеленчуци.

Въобще, имаше всякакви ненатрапчиви и безполезно изглеждащи цветове. Даже и една туфа цвета над развалини на ограда. Бели и лилави.

Празното място го допълва фантазията. И даже тя не вижда варианти за това, което се е случило тук.

Вероятно всички млади хора са отишли постепенно в големия град, заживели са градски живот и са усвоявали един по един аспектите му. При всяко връщане на село са имали все по-малко какво да говорят с възрастните си роднини, оставени да съдят за света от телевизията. В един момент, обаче, са установили, че вече няма нищо ново и интересно в града. После – че май той тях консумира повече, отколкото те него. Решили са да идват поне за почивните дни на село, дори и да мълчат или да повторят старовремски клишета с роднините. А после роднините са си отишли. Но не в големия град.

Модерните градски коли продължили тук-таме да спират пред къщите, само дето прозорците им ставали все по-прашни. Магазинът вече нямало на кого да продава. Колите носели всички за няколкото дни престой. Цветя пак имало, само че се виждали само отблизо между прораслата трева.

А аз разбрах, че когато човек е тръгнал да пътува, за да избяга от града, стига до там, от където са избягали другите граждани. Това са цветята, обрани и пратени в града…