Ако не е във война, светът става все по-шарен. Хората – все по-освободени да бъдат себе си. А между тях се установяват нарастващи сложности и богатство на общуването. Които започват още в ученическите години. И са най-бурни тогава. Може би и плодотворни.
Какво би станало, ако Пипи Дългото Чорапче, Алиса, Фильо и Макензен, Ян Бибиян и Хари Потър учеха в едно училище? Ако просто едновременно мигрират от родните си произведения и се съберат в една класна стая, като тренировка за мултикултурния живот, в който няма нужда от машина на времето, за да стане така, че хора с манталитет от няколко века трябва да функционират в едно място и време?
Пипи Дългото Чорапче влиза в час последвана от своите придворни Томи и Аника с известно закъснение, че е била заета с изпратени от баща и пиратски посланици. Естествено, без домашно поради тази си ангажираност, пък и какво значение има това, тя винаги може на прима виста да сметне колко приблизително е 7 по 8 – ясно е, че ще е някакво двуцифрено число. Май ще и се размине, защото в този момент учителката гледа през прозореца как Ян Бибиян се мотае в училищния двор с празната си глинена глава. Представителят на родното етническо малцинство Фют му върви по петите, че да не пропусне нящоя щуротия, пък и Бибиян държи опашката му като обезпечение. Хари Потър седи на по-заден чин, та да не го смущава шумът от преподаването, докато се занимава с планиране на търсенето на Философския камък. Алиса е на чина до него, също за да може на спокойствие да витае в Страната на чудесата далеч от учителката. На двора пристигат Фильо и Макензен с кучето си. След кратко съвещание с Ян Бибиян решават да влязат в следващия час и да оставят Фют да пази четириногия Томи. След един пропуснат урок, всички са във втория час.
Обединените от незаинтересоваността си деца, порядъчно досадили и на учителката, получават изненадващ шанс да се освободят от изпит в края на срока. Само че, за целта трябва заедно да направят проект за квартал на бъдещето. Шокът е толкова голям, че Алиса напуска по спешност страната си, а Хари Потър отлага камъка, че за него не се знае дали прави такива проекти. Пипи изземва командването, защото няма време за губене. Кани всички във Вила Вилекула, за да направят необходимото. В хода на работата, Алиса предлага голям парк със статуи на причудливите обитатели на Страната на чудесата. Хари прави контра предложение за изграждане на Магияленд. Ян Бибиян смята, че е добре да се заложи на лунодрум, от който да излитат полети в Космоса, или поне до Луната. Фильо и Макензен започват да се прозяват от отегчение, понеже не виждат какво му е на сегашния им квартал, та да трябва да се променя. Виж, ако има от къде да се снабдят с колело… Приспивните им мечти са прекъснати от тримата, дали предложения, които ги защитават все по-гръмогласно. Безпогрешният усет на Пипи и подсказва да поръча примирителна пица за всички.
Какво е станало между пицата и готовия проект си знаят само героите, но на следващия ден той е направен. Към досегашния вид на квартала е прибавен детски увеселителен парк с много атракции за децата, статуя на Белия заек, лабиринт за търсене на синтетичен Философски камък и лунодрум за стрелба с пражки по купола на шатра със звезди. Естествено, поради скорошния строителен бум, за парцел на парка остава само този на училището. Вероятно бъдещото юпи г-н Потър е съобразило как той може да бъде приватизиран. Сигурно г-н Бибиян се е нагърбил с предстоящия строителен надзор, само и само да има къде да си осъществи мечтата. Акционерното дружество „Филинзен“ е май предвидено за доставчик, че има ноу-хау кое от къде може да бъде „експроприирано“. Алиса разчита да бъде половинка на Хари, че ще може да я издържа, докато фантазира. За Пипи остава да бъде самодостатъчна феминистка. Всичко е нагласено. Само дето те съвсем естествено не включват училище в него. И не получават оценки, закономерно. Но пък са структурирани и изяснили мечтите и плановете си. И са изпълнили нещо ценно, което не е било в заданието – намерили са начин за съвместяването им. Пък после порастването им ще донагласи останалото.
Оказва се, обаче, че мултикултурният модел е възможен само в рамките на една цивилизация, колкото и разнообразие да има тя в пределите си. Само нейните отделни произведения правят обща литература, иначе казано. Защото ги обединява цивилизационният код на развитието и усъвършенстването. Естествено, ако самият код съществува във витален вид.