Думата е дама, но по-скоро съвременна, а не с дългополо достолепие, в чиито фусти има скрити добродетели. От стар аристократичен род, оплетен в много поколения криволици на значението. Сега, обаче, често е без особена значимост, само цветност и емоция. Тя е стилно гримирана, натруфена с бижута и носи изтънчени одежди. А под тях може да държи самота и тъга, без да ги показва. Тя е дама, изрядна във външността.
Толкова умора има в думите, чудно как все още успяват да удържат буквите си нанизани в едно. Или може би защото са пронизани като препарирани. Това би обяснило защо са неподвижни в речта и тя е мъртвородена. Тегне над тях изнемощялост от усилие да изпредат за себе си смисъл от прелитащи в ефира власинки на разни мисли, емоции и представи – разпердушинени като пух от раздрана калъфка на възглавница, с която са се били нехайни пакостници.
Хорската грамотност не им се е отразила само оживяващо. Тя ги е любила толкова много, че са изгорели от любов, без да са наказани на клада. Пипала е телата им отвсякъде. Добавяла плът или консумирала, играла любовен танц или подритвала като бивша изгора. Хорското познание самомнително е правило думите свои инструменти. А те са очаквали от него смисъл и значение, за да представят своята значимост. Не ще да е била щастлива тази любов, макар да е родила прекрасни плодове и творения. И не само раждането ще да е било мъчително. Тайнството на зачатието на словото ще да се е объркало в неведомите си селения, когато хората се опитали да ги покорят. И все по-малко е имало кой да износи отрочето, докато стане годно за раждане. Настъпила ерата на епруветките, в тях се приготвяли думи бързо и ставали за ползване скоро. Нямали магнетизма на естествено заченатите, но вършели работа. Те се множат и сега, бързооборотни са. Не са дами, но имат много съвременност в привлекателността.
А по-старите думи, родени от единението на мисъл и смисъл, се тътрузят, докато пренасят отдавнашните си товари, тук-там поизлъскани, за да се открои патината в релефа им. Прекрасните кухи черупки или масивните им знакови сърцевини са еднакво износено безсилни. Гримирани като за маскарад, така живеят всеки ден. Фарсът и безпокойството са полъхванията от стихиите им, препарирани в момента.
Фентъзи, фантастика и приказни фантасмагории приютяват думите живи. Стари, нови, от всяко съ-словие. В тези писания няма време или има всички времена накуп, поред или някакси. Има и смисли, векторите им са гъсти и многопосочни като бодли на таралеж, но излизат от общо тяло. Само за самодиви и вълколаци може да се казва, че са немислимо омайни и хищни в превъплъщенията си. За хора не бива да се говори така, че думите може да наранят разпозналия ги. Когато остротата на бодлите бива опитомявана, не остават нито бодли, нито острота. А може би безцелно безразличие, излято в многословие.
Трудно раздвижват някого думите, ако взаимно с човека не се разкрият. В тях няма откровение, защото са послушни и не човъркат по разсъдъка, че да отворят някоя рана, врата, или просто процеп за поток. А за потоп могат само да дерзаят, такова епично нещо да излезе от свлачището от заблуди, къде ти! Баналността е ежедневие, тътрузещото се време, за което няма смисъл да се разказва. Между хората има много отчуждение, думите са се оттеглили и трудно се явяват за общуване. Не знаят какво се очаква от тях, дори и когато ги използват разточително като във водопад. Многословието е дегизирано като красноречие.
Думите чакат прераждане. Оплодяващата любов на татко Смисъл и мама Мисъл. Ако родителите са жизнеспособни, няма да има епруветка. Атомчетата-хора ще дадат от живеца на умовете си и цивилизационното семейство ще създаде ново поколение. Ако ли пък не, епруветките пак ще дават на хората словесна храна за предъвкване.