Хората имат спомени досущ сякаш нишки. Като едновремешните киноленти, които се източват през прожекционния апарат, за да пресъздадат картина и звук. А от тях влакното на внушението повежда емоции, мисли, че дори и преживявания, ако човек попадне на резонанс между себе си и някой герой. Белият екран, оживен от проектираните върху него образи, протяга въздействието си като лиан, които се оплита около гледащия и го обвързва с действието върху платното. И преживяването даже е по-силно, защото зрителят получава всеобхватното разбиране на страничен наблюдател, апък в същото време, вече съ-преживява като участник.
А при спомените посоката е обратна – от нещо реално преживяно се изтегля нишка, сякаш от една пухкава къделя върху хурка ние източваме само това, което съвпада. А с какво? Даже и не си даваме сметка. Нишка на Ариадна тук не се прокрадва, за да ни ориентира. Съвпадението е неведомата магия на съзнанието ни. От цялата объркана прежда на една случка, ние издърпваме само тези влакна, които са от нашата енергия, в които има вложена своя енергия или които са в най-чист вид собствена енергия. И тя е толкова голяма, че има силата на магнит и полепва по себе си и декорите – вещи, предмети, растения и природно състояние, сред което се е случило основното. Тези декори увличат сред себе си и другите участници. И така, от множеството нишки се изтъкава като гоблен това, което остава в паметта. Въпреки, че е нематериален, той не е нетленен. Времето го прокъсва и разнищва, отварят се пробойни и що годе здрави нишки остават само там, където е бил върховият интензитет и паметта не се износва.
А в работилницата за спомени – настоящето – основата и вътъкът трябва да се пресекат, за да се изтъче битието. Противоположностите трябва да се срещнат, за да сътворят съществуващото. Емоцията и мисълта трябва да се кръстосат, за да активират човешкото присъствие в една ситуация. Иначе просто минава време без материал за спомени – несрещнати нишки.
За да общува с другите, човек се стреми да установи тънки лъчи, по които да тече обмен. От себе си той ги пуска заредени с очаквания, желания и потребности. Те се устремяват в пространството и ако срещнат своя ответен еквивалент, се съединяват и укрепват до нишка. Ако не, те се разтварят или връщат до източника си. Или бродят храбро и докосват други човешки същества, за да видят дали в тях ще събудят ответния зов. Понякога има и хищни вектори на търсене, които се опитват да пробият човека и да извадят съкровената му същина, да я преровят и да донесат плячка на повелителя си. Разхерметизираният потърпевш усеща, че го свързва нещо невидимо с агресора, студен повей, които отнема от него. Несбъднатите нишки на съвпадаща енергия!
Несрещнатите нишки са предпазител на човека, да не се оплете в твърде много от тях или да се разпилее извън себе си. Лъчите, които са бродили и са се върнали в човека, за да му кажат какво да не търси повече. Тези невидими пипала на съзнанието са негов външен сензор, разузнавач, който му подсказва какъв свят го заобикаля. Несрещнатите нишки, след като се върнат в кълбото, от което са се разплели в търсенето си, се заплитат на мрежата на собствената идентичност. Несподеленото става градеж на своето.
Светлината от човешките очи струи и си търси върху коя хубост да се спре. Оставя бляскава диря, озарява около себе си и се изчерпва, ако не се сдвои със себеподобна. А няма ли такава, тя помръква и се свива, сгушва се в човешкия ум и чака своя час, да се разгъне и да направи паяжина от сияйни нишки. Или, ако там не я свърта, тя се насочва към природата, където винаги може да намери от всичко. Ще закачи свободния край на несрещнатите си нишки на някоя птица, която да се рее, докато вятърът разнесе тъгата и. А може на клоните на дърво, за да да чуе мъдростта на кръговрата на соковете му и да пренесе по себе си отровите на човешката душа, които да предаде на листата, събиращи в себе си ненужното, което да предадат на земята през есента. В прелестния вариант – на цвете, с което да сподели копнеж за красота.
Несрещнатите нишки са реализираната съдба на самотата. Търсенето, завършило в себе си.