Миналото ни топли със своята идиличност. Везана и изографисана пасторалност с фино засукани заврънгулки на обрамчващите филиграни. И може да не е воденичен камък на душите ни, когато търсят соковете на корена, за да захранят с тях една нови живинка. Трогателната топлина винаги прониква въздействащо, подсилващо и събужда здравината на гените.
Идиличната картина, процедила се през ситото на времето в паметта ни, е един килер, който отваряме в аварийни ситуации, за да се постоплим на топлината му, защото студът и остротите са останали назад във времето, в което е бил напълнен. И сега за нас е хранилище на спасението, получено от квинтесенцията на предходните поколения, дори и без съприкосновение с тях във времето. Като изсушените, поели в себе си слънце плодове, даващи храна много след сезона си.
Паметта е този толкова уютен долап, от който винаги може да се извади една везана пъстра носия, да се надене и да погладим с ръка върху гайтаните и сърмата корена на идентичността си. И тиглите са похлупак на един дом на сговорно семейство. И комините димят над топлещите сърца на одаите. Приказка за възрастни, която навремето не е била приказка, каквито думи приписват на баба Ванга за всички народни сказания!
За много от старовремските название има съвременно дублиране, но пък старите думи звучат толкова топло. Като хляб, печен в бабината къща, а не в промишлено хале. Старите имена на занаяти и занятия, обаче, си нямат съвременни повторения. Тези дейности са си останали тогава и там, и е толкова лесно да си представим, че са вършели с удоволствие работата си. Без професионален стрес, макар че със сигурност са го имали, просто ние не искаме да си го представим около тях. Понеже е филтриран от времето и до нас споменът е достигнал без него. Важно ни е да се почувстваме като завити под дебел ямурлук и сгрени от него. Имаме нужда да конкумираме този спомен само в спасителната част от същността му. Че ни е много важно да смятаме, че тогава хората са живели без напрежение, сякаш иначе няма да се стараем сега да се освободим от него.
Ако се вмъкнем целите в килера, пасторалният свят ще отвори скриновете с богатствата си. В тях тепавиците, с равномерното си приглушено ритмиране, могат да въведат в транс, нашенски си, по-пасващ ни от медитация, и даже по-разтоварващ. Заради това, че кънти с нашата същност. А по-нататък на същата вада, водата задвижва гайтанджийски чарк и сплита множество нишки в едно, като потокът на живота, вечно събиращ и грядащ, на фона на отмерения звук от чукчетата на бакърджиите и глъчката от цялата чаршия. В домашната му част има ковьори, черги, менци, резбовани мебели. Дантели и шевици допълват калейдоскопа… А когато ни стане непосилно топло от това имане, бавно и полека умът ни се прегърбва под тежестта на полученото и теглото на връщането. И съблича носията, за да се появи в собственото си съществуване. А зад него има шуртене на вода, проскърцване на дърво и още за малко се виждат шарките на тъканите. Като за сбогуване.
Синхронът и синергията на хората с природата, които трябвало да бъдат нарушени в името на прогреса, сега са уютно консервирано местенце, мъдро като бабите ни и също толкова обичливо на наше разположение. Най-гальовното и топло кътче на килера на паметта.