Тишината е лукс и портал към същност. Тя е активираща липса, изключването на сетивото, отвъд което стои пълнотата на самотата. И също може да бъде спасение в собствената крепост – както е казал Жан-Пол Сартър: „Адът – това са другите.“ Когато звукът не накъдря пространството с вълните си, спокойствието на безмълвието донася безвремие.
А щом е между хората, тя е споделена безкрайност. Парадоксален вакуум, пълен и препълен с фантазия. Възпиращата сила на задържането на словесното проявление, което трупа проникновение. Тя е дълбаещата мъдрост, която ражда благородно осъзнаване. А във вътрешна пустота, тя може да кънти тревожно между границите на съзнанието. Или пък, с удовлетворение да се стели в омиротворения разсъдък.
В пространството на тишината човек може да складира всичко. Тя е като манастир, в който може да се живее и чийто храм може да погълне в ефира си всичко споделено. При добро отношение към нея, тя става свещена, защото в нея човек се среща със своята същност. И става жрец на тишината. Защото, тя може да бъде мир или пустота, но винаги остава под купола на храм между свещенодействията. Тя не пророкува, ами помага всеки сам да се ориентира.
Не е задължително тишината да мълчи, може да кънти или дори да прави внушения. Или да пише и чете, наум. Само птиците знаят как да я нарушават хармонично. И музиката понякога има способност да я замества, без да я гони, защото я е допуснала между тоновете си, за да дава ритъм.
Най-шумната тишина е в градовете, когато човешкото жужене стихне максимално, това е тихото състояние. В това приглушено шумолене, всеки остава със себе си само частично, като жрец, който може само да моли боговете, но не да отиде при тях. Въпреки всички свои ритуали. Градската тревожност не убива тишината, просто я прави по-интензивна и наситена. И прозренията, получени в тази тишина, са по-напрегнати и трескави.
Ако трябва тишината да стане на картина, това ще бъде пеперуда с прозрачни крила, кацаща на люшнато от повей цвете. Отстрани, приседнала загубена човешка фигура, която наблюдава как расте тревата извън сянката на дървото. И слънчево петно, за да е сигурно, че няма да има барабанене на дъждовни капки, които биха изгонили човека и пеперудата ще бърза да си свие крилата. И то не защото тя би вдигнала шум, отлитайки, ами просто трябва нещо да раздвижва картината, за да изпъква контрастно спокойствието на безмълвието.
Тишината се отразява на човешкото лице благо и без страсти. Страстите са били, докато стане така, че да остане само безмълвие. Не е случайно, че такива са светците по иконите. Те говорят само с очи в притихналите храмове. Песнопенията са ритуали за вътрешна тишина, те не пречат.
Тишината пътува със скоростта на звука, след като той си тръгне. Тя има мисия да го гони по петите, за да изисква думите да бъдат записани, а не само хвърлени по въздуха. За да бъдат готови за безвремието на вечността.