Покрай саксията с теменужки, разперили цветчетата си като пъстри уши, над съседната с анорексичното сакъзче, погледът ми непредпазливо се оттласка от ъгъла на балкона. И там опира в пано със зелени пръски, напукано от тъмни клони. Попаднал е сред експлозия от зелено. Не бива да остава дълго. Скоро там ще се затворят короните на дърветата и ще го изядат сред уплътняващите се листа.
Вятърът подмята мирис на влажна пръст. А теменужките слушат с треперливите си горни листенца. А долните, по-светли, са като милозлива муцунка. Цялата флорална физиономийка, с опънатите листенца-ушички, слуша полъха. Трепка разбиращо с малките чертички около топлата си сърцевина. Някои казват на тези цветя кокорчета, защото се кокорели срещу слънцето. А то сега им се струва зелено, че минава през все още по-скоро прозрачните листа на липата.
Погледът ми се връща обратно на ръба на балкона. И не е избягал от вятъра. Нито го е страх, че матираното от облаци слънце съвсем ще спре да излъсква сочната зеленина. Той би се проврял и между капките, които ще го заместят. Просто е настървен за цветно. И с всеки изминал ден става все по-разглезен, вече зеленият цвят му е фон, а не багра. Затова го тегли да се петлае между треперливите цветчета, ту опулени нагоре, ту кимащи на движението около себе си. Или отдалеч да види очертанията на цветната туфа върху спорадичното зелено на дърветата.
Между клоните все още виждам и чуждите балкони. На някои от тях пролетта идва само като дъжд. Върху голия им ръб. Никой сезон не е в красивата част на стихията си там, но през пролетта за тях всичко е сива липса. После короните на дърветата ще бухнат и ще ги скрият – от очите и под прашна сянка.
А моят поглед се сгушва сред персоналната си пролет. В саксията до ръба на балкона. Собствения. Свят между вътре и вън. Много щастливо цветен.