Всички знаем за древния завет на хан Кубрат. Снопът се е държал дълго, но още по-дълго след това е бил разпердушинен. И е запонала сагата на мъждукането. Само отделни клонки се палели като борини, да посветят на другите и ако може, да предадат пламъка. Но огън не е имало. Не го е имало като висша еманация, която досига до човешката страна на предела, отвъд който е божествената искра.
Този предел е граница едновременно страшна и героична, но тя може да бъде премествана, без да стане по-малко трагична и изпепеляваща. Премествачите на граници понякога успяват да се спасят от тяхното насилие и да ги преминат по естествен път след изживяна цяла дължина на живота. За други се е случвало някоя запалена именно от тях съчка да прогори останалия конец, който ги връзва в този свят. В последните векове рядко са успявали да подпалят плявата на нищоправенето и безвремието, понеже те са проникнати от мистичната влага на застоя, даряваща неизкоренима плесен.
Разбира се, най-много съчки събират хората, които само ще се греят с тях. Получателите на историята и готовите приготвени смисли, тези, които осмислят пламтящите единици само и единствено със съществуването си като бенефициенти на чуждата борба. От време на време и тях ги помитат пожари, но след това неизменно остава само предишният страх от опарване.
Дали е дошло страшното време, което е граница на една епоха? И ако тя се окаже голяма, трагичното също може да е огромно. Разпръснатите досега съчки най-вероятно ще се съберат в драматизма на прекрачването или запокитването над зеещия предел. Но, ще се съберат, за да бъдат запалени заедно. Този път няма да горят само отделни клони. И цели дървета и гори ще преминат отвъд чертата, нали е казано, че покрай сухото гори и мокрото. Обвилата го плесен няма да го спаси, тя е само едни почти невидимо тънки пипала, които обсебват единствено застоя, защото в него няма нищо, дори и време няма.
Пръчките, непрекършените, сегиз-тогиз се изсушават сами, защото им е тъмно и студено. И тогава могат и сами да се запалят. Важното е да не закъснеят с опита, защото после вече ще е и влажно, и безвъзвратно, та техният предел няма да ги иска и ще ги избутва нанякъде в нищото. А ние май вече сме точно на границата на нещо…
Размисли по повод на споделени във Фейсбук думи на писателя и визионер Димитър Недков:
„… на някои е известно, че от петък 14 октомври надянах опърпания си шинел и нагазих в калта на БИТКАТА ЗА ДОСТОЙНСТВОТО НА ЕДИН НАРОД… затова всеки ден очаквайте тук по едно ПИСМО ОТ ФРОНТА… ПЪРВО ПИСМО ОТ ФРОНТА… /16 октомври 2016/…………………..
жив съм… трети ден ръми… окопите са влажни… засега чорапите ми са сухи… противникът отсреща е притихнал… само някакви от обоза монтират големи високоговорители… нали си падат по шоуто… така беше и под Ленинград… явно страхът е сковал въображението им… откъде да предположат, че нашите окопи са празни… значи светът още го има, след като Големият брат не вижда всичко… често поглеждам зад гърба си, знаеш, че засега няма кой да ми го пази… една война предполага всякакви изненади… опитах да поспя, но сънувах мама… разказваше ми нещо за татко… но нали е влюбена, беше много емоционална… затова ще почакам да се появи майката на татко… беше по-строга с мен и справедлива… ще надигна малко глава, за да огледам положението… всеки път сменям шапката… явно това ги заблуждава, че сме много… скоро ще донесат боб чорбата, а отсреща замириса на макдоналдс… ще ги оставя да го хапнат бързо, защото знаем, че след десетина минути не става за нищо… ако минаваш през църквата, помоли Го да не се намесва, за да не се оправдават после пак с него…. просто запали една свещичка за България… утре ще пиша пак… Да живее Отечеството!!!“