Цял един континент се мята неистово в разни посоки. Иска да се изтръгне от съновиденията си, но без да попада наяве. Не знае какво има там, но и не иска да научи, защото, ако има демони, те ще са истински. Нищо, че страшилищата са само в сънищата. А в будното може да е просто страшно.
И вместо това – загубване и преминаване, лутане и пропадане в сюреалистично място…
Една врата се прихлопва, не с трясък, ами с измореното притискане на крилото към касата. Напълно предадена на износващата рутина. Остава само с измъчената си гордост, че може да отдели едно нещо от друго. Вратата е прогнила, не е била ползвана дълго време, била е само отворена, висяла е на героичните си панти и стоически е понасяла влагата да се занимава с дървото ѝ.
Повей, пълен със смисъл, се завърта около нея. Не знае какво да прави, не усеща страст в себе си. До него е било стигало, носено по въздуха, предание как повеите си играели с врати, затръшвали ги до трясък, или пък ги мотаели напред-назад, за да им скрибуцат пантите. А този, заради мъдроумието си, е кротък и колеблив. Спира се до крилото на затворената врата, опипва го и се чуди дали да не се промуши под него. Но, не му се вижда достойно да минава наравно с прага.
В същия сън, вратата се отваря сама и открива път към лабиринт. Повеят се мотае из кливолиците му безцелно и мудно. Не му е притрябвало да се опитва да го напусне. Нито ще каже на вратата, че е безполезна, защото в този меандър няма кой да иска да влезе, нито да излезе. Мигновено проскърцване на пантите късно предупреждава, че тя ще се затръшне. Все пак е забелязала повея …. Тъпият глух звук се застоява за секунди в опит да извади ехо от лабиринта и после се разпада. Нагънатите объркани стени и вратата се завъртят и летят, но на парчета. Отнякъде идва свежа струя и светлина. Очите се отварят.
И след гръмкото събуждане, лутането на съзнанието започва да открива в реалността аналогиите със съня…
Дълго лелеяният стремеж към свобода (от Ренесанса насам) е отворил всички порти, обединил е простори и мисълта може да се развява накъдето иска, поне такава е илюзията. Либералният триумф, дал огромните простори за просвещаване, се е изчерпал и е на системи. Многото пътища, предоставени на ума, са се объркали и взаимно обвързали с такава сложност, че са създали лабиринт, който даже вече не е стимулиращ, а отчайващ. Защото всички са вътре в него и никой не иска да се опита да излезе, понеже не се знае какво има отвън. А вратата е отворена, няма да бъде пречка. За съжаление, и в посока навлизане.
Континентът на Просвещението се дави в собствената си софистицираност. Не е ясно дали лодката, в която смята, че плува, не е вече само сал. Говори се, че може да стане част от Евразия или Еврабия. Част, половинка от името, за другото още не се знае какъв дял ще му бъде отреден. Ако това са двата изхода от лабиринта, то тогава е ясно защо никой не иска да мине през вратата. И всички усърдно кръжат из обърканите стени и проходи.
Сложността, на която обитателите му разчитат да им бъде защита срещу приматството, се разлита на парчета за секунди. Защото, новите варвари взривяват стените, за да намерят пътя през тях. И закъснелия опит за затваряне на вратата е нищо, те са я преминали и са от вътрешната ѝ страна. На мястото на избухналия лабиринт, разчистено и гладко, вече зее част от бойно поле. Експлоадирало е сърцето на съня, превзето от безпросветната реалност. Комплицираността е изправена пред екзистенциално предизвикателство – да намери начин да се справи с нещо, което е чудовищно елементарно, без да изневери на себе си. Което вероятно ще означава да определи на коя част от себе си да остане вярна.
Жителите на континента ще са принудени да търсят, там някъде из дебрите на неосъзнатото, където се разгръщат и сънищата, кураж и твърдост, за да дадат отпор. Със сигурност първо ще намерят страха, но той е добър съветник във времена на оцеляване. Разбира се, предпоставка е наличието на осъзнаване, че става въпрос именно за оцеляване. Нищо по-малко от страха няма да свърши работа, защото всичко друго е хванато в лабиринта на почти банкрутиралите висши понятия. После може да се сетят да поровят във вечните мъдрости и оттам – че гениалните неща са прости. И като едно частно следствие – че за да опазиш нещо сложно, трябва да направиш нещо семпло. Във времена на заплаха е така. И трябва да бъдеш реалист, което не е трудно, когато сънищата и мечтите са разстреляни.
А повеят е детониран и вече е буря. Какъв е нейният смисъл е отново въпрос на осъзнаване. Което ще бъде даже още по-трудно. Осъзнаването иска да влезе и да превземе. Каквото е останало. Защото иначе скоро няма да е останало нищо. По-добре е да му се окрехне вратата, тя така и така е стояла отворена толкова дълго.
Лабиринтът, доколкото е останал, ще трябва да разгъне тунелите си, за да станат прав и ясен път. Всичките му ъгълчета ще бъдат изправени и освободени от места за скриване на страшилища. Повеят ще се осмисли и ще ги преброди за прочистване. Вратите сигурно ще станат повече и предимно затворени. И може да не се налага хората да бродят и да се лутат, защото ще са разбрали къде са. Това е освободеният потециал на цитаделата.