Циклите са календари, непристъпно затворени при връщането си в изходната точка. Тя ги е заключила много преди ние да се опитаме да се вместим в тях със случките си и отказа да приемем, че те могат да се повтарят. Нашите преживявания са ни толкова пъстроцветни и добре овкусени със собствените ни горчивини и сладости, че ги имаме за непоклатимо уникални и безпрекословно неповторими. И се чувстваме в разцветни сили да се заемем с живота си. Запретваме се и отваряме кръглостта на циклите, изправяме обръчите им, да не ни пристягат, и се опитваме да проснем пред себе си лентата на житейския си път, да бъде прав и насочен. И да се шири чак до хоризонта, като се подразбира, че върви и отвъд него, но поради чарът на пространствени обстоятелства ние просто не можем да видим това, което си е там със сигурност – с праволинеен устрем, очакващ да бъде усвоен.
Тази пътечка от време на време се разтриса под нашето ежедневие, мислим си дали не иска да се отърси от нас и отново да се свие на кръг. А тя, оказва се, се опитва да намери компромис. Изправянето на кръга и връщането в една точка получават съвместно превъплъщение в синусоида, която ни таралянка нагоре-надолу. Отчаяно се опитваме да намерим равновесни точки, през които да прокараме линията на живота си, трябва ни права линия, правота и правилност. От праволинейност май нямаме потребност да се опасяваме… Дори и когато отричаме възвръщателното свойство на календара, който може да затвори безцелно изтичащото време в цикли, които са в състояние да удържат завършеността на смисъла. Още по-малко „правилният“ разсъдък би се сетил да се постави в триизмерност и тогава кръговете на цикличността в новодобавеното измерение стават намотки на спирала, а точката начало-край е всъщност нивото на новата обиколка. Която обикновено е по-широка…
Добротата е една, но човек разбира колко много бляскави разнолики парченца е имало в нея, когато цикълът тръгне надолу и напусне нейната посока. Всички части помръкват и стават на сенчести привидения, призрачните мъчители на долната част на житейската синусоида. Юрисдикцията на изпитанията – ръбести, драскащи и жилави. Безстрастно и безлично, те чагъртат по линията на живота безподобни криволици. Когато пътеката тръгне по кривата нагоре, тези изографисани заобикалки започват да се избистрят, вразумени от приближаването на следващита зона на доброто. Връщането при него е началото и краят на всичко. Благодатта на целостта. След нейното постигане, започва нов цикъл. И ненадейно, от по-горната намотка, погледът вижда криволиците изкристализирали не до заврънгулки, ами направо до букви, ясни, та даже подредени. В послание – изказаният смисъл на цикъла – мъдростта, дарявана в точката на добротата.
Следващата намотка, новият цикъл – бъдещето – се въргаля някъде в един кръг, като в цирка – затворено в кръгла клетка – спускаща се от купола и прекрасно видима от всякъде. Колкото повече се движи то, толкова повече се мърда сферата под него. Тя е затворена, бляскава и прозрачна. Изолирано в нея, предстоящото също иска да се разгъне, да се изправи до черта и да изтече през някой процеп. И когато успеем да изтеглим тази линия от нейната клетка, в ръцете ни остава само материалът, формата е разпадната. Суровината на предстоящото лежи в дланите, а в какъв вид ще я моделираме си е наше усилие. Дължината на намотката я има, само трябва да стане обръч. Хубавото и доброто са в затварянето на завършения кръг, съвършената фигура. Отвореността е движение, но пристигането и пристанището е в целостта. И обнадеждаването, че все някъде по цикъла има добро, неизменно чакащо да даде поредната си блага поука в добавка към лъчезарното си спокойствие. За тези, които са преминали във влакчето на ужасите през долната дъга на синусоидата.
Изображението на картата „Колелото на съдбата“ към есето е от: http://sashafitzgerald.deviantart.com/art/Wheel-of-Fortune-Tarot-Card-373105161