„Je suis …“ стана като формуляр, в който попълваме текущо актуалното към момента име. Известно време вървеше и с нечие национално знаме за фон, но това май вече избледня. Май че и многоточието в самия израз вече никой не актуализира с мястото на поредната новина за терористичен акт. А думата „терор“ идва от латинската дума „terror“ (пише се по същия начин и на езика на едната от супер силите в света – английския). Навремето е означавала „ужас“. Сега също, може би само измеренията му са различни.
В Европа, и то по-скоро около това, което се проповядва като нейно сърце, бяха извършени терористични актове. Страхът избухваше малко след взривовете. Вълните му вибрираха дълго, но всеки път по различному. Сякаш влизаме в страшна рутина – учим се страхуването да ни е фон на ежедневието. Това означава, че съжителстваме с аурата на тероризма, той е успял да ни се представи и сме се запознали с него. А нашата обща европейска аура, ако я е имало някога, е била комай подменена още преди това, щом се е разпукала без борба. Разпадът на нормалността не може да бъде закърпен с временни средства. Още по-малко с повърхностни такива, раната е дълбока и няма да стане с лейкопласт. Там се иска цялостна нова философия. А доктрината е разбита и което е по-лошо – от нейните парчета нова не може да се изгради, един социален Франкенщайн би бил плашило, а не месия.
Електронните мрежи, медиите и другите средства за пропаганда тиражират страха до тероризъм. Страхът е призрачен. Нищо от плът и кръв не го храни, освен ако не е видът на прясно пострадала жертва, който може да драсне клечката на амигдалата и хипоталамуса. И те ще пуснат огъня по вените и аксоните. Ще стане биохимичен пик, който ще разпредели паниката равномерно по цялото тяло. А то, милото, като заложник на съзнанието, ще трепери или ще се вцепени. Защото, ще бъде натикано в ситуация да избира между борба и бягство. А когато никое от тях не е възможно, човекът трябва да се бори със страха или да бяга от него. Защото, страхът няма куража да се бори, той може само да завладява.
От друга страна, страхът най-много обича да живее във фантазията. Там му е цветно и уютно, има си мизансцен и колиси в нея. А когато наяве се случи нещо страшно, той остава гол и бос и го изтикват навън да зъзне срещу вятъра на събитията. А той си вее, защото е пуснат като дух от бутилка. И шубето се опитва да се разтвори, за да го разнесе полъхът. Знае то единствения си шанс да всее ужас у хората – като се разпространи сред тях, като лека мъгла или дори облак и да им създаде измамната представа, че са попаднали в нещо общо. В замъглението не се вижда нито път за бягство, нито враг за борба. Ако дойде буря и извали облака и издуха мъглата, това пак ще е страшно, но може да има проглеждане.
Тези дни имаше предупреждение за заплаха от тероризъм около хотел Плиска. Имаше освен това и немалко задоволителни реакции на хора, които живеят около него и изрично декларираха, че най-спокойно си седят в домовете и хич си нямат намерение да повярват на тази „новина“ и още по-малко да си смутят ежедневието заради нея. Те бяха успели да видят, че е прозрачна, както и да прогледнат отвъд нея. Това е обнадеждаващо. Някаква дремеща титанична юначност се раздвижва в съня си, може би като преди събуждане.
След едно реално страшно случване, обаче, когато призракът се прероди и ужасен се види сам себе си, че вече е тленен, то значи, че страшното е произтекло наистина, страхът може да е принуден да изчезне. Или пък се скрива в детайли от събитието – цвят, вещ или друго осезание, които са придружавали основната случка. Тя обикновено се зарива някъде в съзнанието, но то забравя да потули и декорите, та ако очите ги видят някъде, ще притурят към тях и останалото и призрачният спомен ще оживее. Това е за отделния човек, само той си знае как живее в този възкръсващ ад. Отнася се за преките жертви на насилие или терористични актове.
Но, истинският ад за всички ни може да се случи, когато цялото общество заживее в страх. Той ще прояде междуличностни сили, които са много по-мощни от всеки един от нас. Ако трябва да се борим в социален план, в състояние на заедност, също важи правилото да се изправим срещу страховете си. Само че, тук първо ще е страхът от проглеждането. И после ще е страхът от паметта. Може би после страхът от бъдещето ще ни помогне да преодолеем останалия страх.
В Ямболско има един млад мъж, за който се твърди, че защитава границата ни на доброволни начала. Пишат, че около него се събира групичка младежи, които изоставят рутинното си ежедневие, за да се борят за правото бъдещето да си остане наше. Ако това е вярно, вероятно е достигнат някакъв предел, отвъд който разумът не е в състояние да плаши с това какво може да загубим, защото куражът и мъдростта на инстинктите повеляват страхът да бъде обърнат срещу другите, за да пази нас.
Твърди си, че в условията на бедствие човек най-ясно знае какво трябва да прави, защото правилното действие е само едно – спасение. Избор или илюзия за избор има само в охолните добри времена. Те са зад гърба ни и евентуално пред нас, но в никакъв случай около нас. Което вероятно означава, че има само един правилен вариант за действие. И да се попълва фразата „Аз съм …“ с „реален“. Иначе става призрачно и страшно.