Посвещавам на поетесата Жени Иванова
Учудващ стих ме сполетя
наместо немерени слова.
Че нещо тънко и прозрачно
било е смятано за тъй невзрачно.
Ама най-накрая издерзало
да се погледне в огледало
и се видяло в дълбочина
готово че е то за суета.
То мисъл ли ще е било
или пък чувство, а може
и съюз, и тяхна дружба?
Устремено за разходка победоносна,
разбрало то, че дреха не поносва.
И му дошло да се надене в рима,
че туй му най приляга да си има
върху новоотритата си красота.
И ми се яви и врътна се кокетно,
че иска хубав изказ да му спретна.
Харесах го, ама таз пуста стъпка,
на речта ни дето дава тръпка,
я нямам там, от дето точа думи
и да не взема да редя аз глуми…
Обаче, онова самоосъзнато прекрасно
смята, че всичко ставало ми ясно,
когато ми се завихри в главата
и дори ми подкоси краката
с някоя идея или наниз от видения
съзнанието ми изпрати във селения.
Римуването на един изказ,
дето било за чудо и приказ,
обикновено смятано за поетика,
и за ословестената естетика,
за мен – езиково неблагородната,
оказва се бездната чутовната,
побрала сякаш като по чудо
талантът, но май на други.
Нарязването на обширна мисъл,
за да се вмести в ритъма със смисъл,
разнищва и раздира, и падам в нея
и как да вярвам, че отново ще изгрея!?
Но не, не е тъй страшно –
онова създание изящно,
което ме очаква точно аз да го възпея,
ми казва, че може пък и да успея.
Че красотата му някак сама
създавала рими била.
Ами хайде, добре,
няма да пиша есе…
(Поне не сега!)