Къде е ореолът?
Преди 20-ти век да дойде с покоряващо егалитарната си култура, която изравни и съвмести неща, които иначе не са стояли едно до друго или едно с друго, икони е имало само в църквите. След това, едно привидно кощунствено освобождаване ги разпръсна навсякъде – има модни икони, икони в изкуството и литературата, а дори и в компютърните програми. Голямата насъбрана „свещеност“ на думата „икона“ се разпръсна на множество парченца, които явно трябва да се разпространят като благодатния огън по Великден и да стигнат до всички. За масово потребление. Но благодатният огън, казват посветени, е неръкотворен (и не изгаря докосната плът) само в първите минути. Когато се отдалечи от сакралния си първоизточник, и колкото повече се разпространява, толкова по-обикновен (и изгарящ) става.
На появата на благодатния огън присъстват неколцина, от тях се разклонява верига от свещенослужители, които разпространяват огъня. Тези администратори на свещеност вече имат своя аналог в една нова и много бурно структурираща се реалност – тази на света на информационните технологии. Там също има администратори и икони. Само на пръв поглед компютърните икони са напълно лишени от свещеност – заради своята достъпност, пряк практически резултат и липса на препратка към нещо, считано за възвишено. Иконите на десктопите не са крещящи с неуместността на мястото и вида си, те просто са плод на друга концепция.
Свещеността се премества в други измерения. Има една книга – „Сакралното и профанното“ на Мирча Елиаде, която дава добри позовавания на нейните предишни/досегашни пространствени ориентири – тези, които са битували в менталността на пред-модерните общества. Авторът говори за „техники на ориентация, които представляват техники за конструиране на свещеното пространство“ и благодарение на тях се дефинират точно определени области, в които може да се случи проявление на сакралното. Потенциално, „за хората, които имат религиозен опит, цялата Природа е в състояние да се прояви като космическа сакралност.“ Активирането на този потенциал става чрез определени ритуали, за които се смята че пресъздават космическия ред на земята, като начин за колонизиране на хаоса. Преди… А в информационната ера, всичко се разиграва във виртуалната реалност на информационните технологии. И тамошните икони отново са посредници между човека и един необятен свят, но не този на сакралните нива, а на неизчерпаемата и саморазрастваща се реалност на информацията с цифрово битие.
„Горните, недостижими за човека области, звездните зони придобиват обаянието на трансцендентното, на абсолютната реалност, на вечността. Там е домът на боговете…“ Напредъкът на науката в индустриалните общества е отвоювал небето за самолетите и с това божественото начало е трябвало да бъде поместено в други селения. Разбира се, те не са в малките символични и функционални изображения на екрана на компютъра, но това не прави откриването им по-лесно, поради това, че първо трябва да се измени подхода на търсенето. Ако свещеното се търси като противопоставяне на обикновеното, невъзвишеното, профанното, най-вероятно ще останем в добре нагънатия лабиринт на вече утвърдени и износени представи. Просто защото антиподите на свещеността вече не са толкова негативни, както когато тя се е дефинирала ясно като тяхно отрицание. „…свещеното и профанното са две разновидности на съществуване в света, две екзистенциални ситуации, приети от човека в хода на времето.“ Вече не е актуално тези две разновидности да бъдат противопоставяни, станало е ясно, че е градивно те да се допълват. Следователно, няма нищо кощунствено в това да има икони навсякъде, но те не са крещящи, поне не колкото се е очаквало: „и най-десакрализираното съществуване запазва следи от религиозна преоценка за Света.“
Ако въпросната преоценка подмени търсенето на свещено място („… откриването, тоест проявлението на свещеното пространство има екзистенциална стойност за религиозния човек: нищо не може да започне, да се извърши без предварителна ориентация…“) с откриването на свещен смисъл и същина, превесът на сакралното в нея ще бъде явен. Разбира се, тогава и човекът няма да бъде наричан „религиозен“, доколкото религията като монолитна система от вярвания, културни системи и мирогледи вече губи своя интегритет под напора на развитието на човечеството, или поне прослойката, която стои най-високо в еволюционно отношение. „Гледната точка се променя напълно, когато чувството за космическа религиозност угасне. Точно това се случва в някои по-напреднали общества, в които интелектуалният елит постепенно се откъсва от рамките на традиционната религия.“ Човекът, индивидиумът, става проекция на космическия ред и автономен носител на много от неговите проявления.
Ако сакралното е истински реалното, то може да се тръгне и в обратна посока – това, което съществува в реалността може да бъде сакрално, заради това, че е продукт на акт на сътворение. Акт, при който една идея, концентрирана енергия на мисълта, добива своето изражение в материята и така се създава еквивалента на идеята в реалния свят тук и сега: „… тъй като всяко създаване е божествено дело и следователно бликване на сакралното, то също така представлява и нахлуване на съзидателна енергия в Света.“ Ако човекът е създал икони на множество места, то това значи, че отпървом той е разширил обхвата на идеята за тях в съзнанието си, и като резултат – пресъздал е тази идея на местата с потребност от нея. “Откривайки свещеността на Живота, човекът постепенно се увлякъл от собственото си преоткриване: той се отдал на жизнените йерофании…“ Човекът-демиург превзема устремно висините на самочувствието и счита себе си за едновременно създател и върховен разум. Заиграването и експериментите с произведенията му целят обогатяване на обитавания от него свят и засилване на удобствата на неговата сложност.
(Следва продължение)
Всички цитати са от: Елиаде, Мирча. Сакралното и профанното. София, Хемус, 1998.