Котлето на страстите къркори, на дъното му загаря всичко, което е тежко, но никой не желае да го извади наяве и да спаси кашата, за да има нещо свежо и питателно за консумиране. Вътре са нелицеприятни неща, нека се преваряват, дано се пречистят. Вина, срам, предателство, отричане, подмяна и заблуда. Нека се превъртат в горящата течност, дано се изперат петната, които оставят. А после къде ще се излее течността от котлето, поела нечистотията? Да не попадне в нечия чаша, да бъде пита с горчиво вглъбение…
Срамът даже се престарава и захлупва гърнето, че да остане скрито-покрито нелицеприятното. А отдолу страстите, вече похлупени, врат та извират. Изпод похлупака се подават издайнически мехури и плъзват надолу по външната страна на котлето. Става видно, срамът се самобичува и се отказва от котлето, твърди, че не е негово и няма да го резили.
Маниерната самокритичност понякога замества срама. Има даже хумор такъв – че в българския отдел на ада няма нужда дяволчета да дежурят покрай казаните, за да пазят някой да не излезе от тях. Българите, видите ли, сами потапят обратно в катрана всеки, който подаде глава над него. Големите и героичните трябва да бъдат върнати в катрана и приобщени към общата нечистотия. (Освен ако не бъдат ликвидирани, дори и с предателство, поне така стават герои по-явно.) За съжаление, не винаги е лесно да бъдат намерени аргументи, през девет кладенеца в десети, срещу това. С изключения, за които се надяваме да станат по-чести.
Миналата година един кмет прочете силна реч, с която събуди националния дух на съгражданите си. С много ударни думи, издържан в тон с тях език на тялото и тържественост. Говори за „има един горд и жилав народ“, който обаче е бил „в робска битка за насъщния“. (Защо не е срещу поробителя, може би е прав проф. Божидар Димитров, че българите са успели със занаяти да надминат това, което османлиите са постигнали с ятаган.)
По неведом начин, гордостта се усилва от това, че е била на роби. „Няма синоним за турско робство“. По реакциите на хората стана ясно, че посланието е добре разбрано. Поне в частта му за събуждане на националния дух. В речта, обаче, има извод, че само когато сме единни, само тогава сме силни. Намира се в нейния край, като сборен пункт на всички стойности и пътеки на смисъла. За съжаление, това засега е само пожелателно и действително има нужда от подсилване с всички средства, налични на изказа, за да пристигне внушението. И все още имаме нужда от „робство“, което да ни мобилизира от своето отдавнашно време. Дори и добросъвестни хора нямат на какво друго масово възприето да се позоват, засега.
Величавото и героичното в нашата памет вървят ръка за ръка с мъчително нелицеприятното, потулено и скрито. Наскоро отново се появиха статии, в които се обосновава тезата, че смъртната присъда на Васил Левски е подписана и от българин. Който е служил в администрацията на Османската империя преди Освобождаването, апък след това е станал депутат и е подписал Търновската конституция. Елитът прелива през вододелите на отделни епохи, отчасти защото не се създава за ден-два. Но, ако не се пролее кръв за равносметка, предходното му амплоа се потулва, че малко нещо е срамно, апък новото е толкова привлекателно. Пък и нали който държи властта, той дава дефинициите. Ако в миналото е имало робство, това е удобно. Никой не носи отговорност, робите са горки жертви. Названието се ползва като концептуална индулгенция. Направеното по време на робството е по принуда на поробителя. Подписват се присъди и каквото още се наложи. Не е било лесно да си незасегнат в това съжителство. Което всъщност си е било чужда власт на колонизатор, но за колониалната администрация са работели и българи, както се оказва.
Историята, казват, се крепи на мълчанието на мъртвите. Защото, не могат да дойдат при нас и да ни кажат какво точно се е случило. Ако въобще са знаели дори и приживе. Мащабното осмисляне на обществени процеси си е наша ретроспекция, отделните хора в онова време и място едва ли са знаели какво става със съдбините на цялата държава или територия. Още по-малко описани с понятията, с които борави съвременната историография.
Историята е река, покрай която се щураме, докато се опитваме да пресеем златни зърна от песъчинките. И поколенията преди нас са се опитвали. И са намирали, за нас едва ли е останало, можем да вадим само нови късчета злато, прясно извадени от земните недра. От края на „робството“ е минал почти век и половина. А ние още воюваме в мислите си с тогавашните си „поробители“ и за тогавашните им кланета. За удобство. Държавата на техните наследните в момента застрашава родината ни много повече, отколкото корекцията на названието на онези отколешни 5 века. Дали ще произведем срещу това сега такъв героизъм, какъвто виждаме в борбите на предците ни – герои? Това е голямата битка, а не тази срещу хората, които наричат периода с исторически коректното му название „Османско владичество/иго“. А за съжаление, от тях се възмущават другите, които са се вкопчили в названието „турско робство“ като отчаян последен подтик за активиране на колективната ни душевна сила.
Белезите от зараснали рани не бива да се заличават. Но също и да се разчоплят, за да текне кръв и да сме юнаци, омазани с нея. Поколения наред са учени, че борбата ни срещу турско робство е извор на национална гордост. При това най-пълноводният. Робът не иска да бъде свободен, той иска да бъде господар. Ако сме били роби, как сме тръгнали по неробския стремеж за свобода? И защо не сме поискали да станем господари? В смисъл на съдбата си. Това са сложни въпроси, тях ще ги решават тези, които уверено твърдят, че дедите им никога не са били роби. Поне не след Спартак. Те ще имат смелост да извадят истината и да изстрадат нейната мътилка. За да оставят на следващите поколения истинска историческа памет. И при всички положения трябва да се преодолее периода, в който като словесни мечове се кръстосват названията „съжителство“, „робство“,“владичество/иго“ и страстите около тях.
Инак, и тази буря може да не прелее над ръба на чашата, в която бушува. Освен ако не се разсипе съда или да бъде счупен. Радикално и ефективно, заедно с болезнено. Защото, иначе ще се опитваме да опазим крехката чаша, да не се разпадне на парчета, че може да се порежем на тях. А коктейлът вътре в нея, гърмящата смес, която може да е отдавна отровна, тя си е наша, ще си я сърбаме на малки глътки, към които сме свикнали. Нали дозата прави отровата, като е малка – може. Пък и това питие е отлежало, събрало е соковете на много поколения, вярваме твърдо в това. Това си е нашата течна квинтесенция, струва ни се, че кръвта ни ще се разреди без нея. Извлек от страсти, така се казва, вълшебен екстракт от въжделения и пороци.
Който извади от вътрешния ни ад това котле със страсти, разлее го и разреди до безвредност отровата в него, без да се задуши от отделените зловония, той ще е също национален герой, макар и малък и макар привидно мирновременен. Има хора, които са започнали да правят това…
Цитираната реч на кмета на Панагюрище е от сайта: http://www.lentata.com/page_7153.html
Изображението е от сайта: http://migfoks.com/