Оградите служат да предпазват и изолират тези, които са в тях и да държат настрана евентуалните външни натрапници. Това е, когато в тях се помещава превъзхождащото и желаното. Ситуация от типа „варвари пред портите“. Но има и обратното – в оградите се затваря и изолира нещо нежелано и те го озаптяват в пределите си. Зандани. А когато между хората няма огради, те се смесват, разглеждат се и ако се дезориентират в многообразието си, започват сами да си ги строят. Всеки за себе си или за ограничена общност, в която припознава нещо свое, споделено. За защита за себе си и за структуриране на света. Защото волната безпределност е хубава, ама пък ако може да е само своя…
В блажените времена преди интернет всяка научна дисциплина си е имала свой двор, прилежно ограден и лесен за опазване, в който е могла почти необезпокоявано да строи своите научни институти със стаи с рафтове с папки, натъпкани с безценна научна информация и терминология. От тях, листата с информация били уважително обменяни (често двупосочно) с академичните среди. Създавали са се справочници и професионални речници, които са циркулирали в съответните професионални среди и най-общодостъпното място, на което е можело да бъдат намерени, е било библиотеките и специализираните книжарници. Това е било в периода „имало едно време“, който граничи непосредствено с ерата на интернет.
Сега глобалната мрежа има от всичко. Тъй като научната информация остарява с все по-ускоряващи се темпове, тя прогресивно преминава в електронен вариант. В най-чист вид е доста по-недостъпна от преди. Защитена от нечувани технологии. За сметка на това, в глобалната мрежа има много публикации с научни сведения, почти винаги с недоказуем произход и достоверност (независимо от наличие на споменат източник). За сметка на което, широко разпространени с псевдо щедрост. И подозрително дружелюбни и непретенциозни към ума на възприемащия. Измежду тях има и оградени пространства, в които се държат наистина надеждни сведения. Разпознаваеми трудно и една след дългосрочна проверка.
Оградите са прегради, неумолими спиращи средства. Изправеният на пръсти човек се опитва да надникне зад дувара, но зад него най-често вижда мъгла или очертанията на друг стобор, макар и в далечината. Преградите са полезни за познанието не когато се опитва да ги прескочи, а когато ги ползва за подреждането си.
Това, което сега наричаме класическата музика, се е изпълнявало пред отбрано, естествено елитно, общество, за което се е предполагало, че е достатъчно префинено и издигнато, за да може правилно да възприеме нейното послание. После оградата, отделяща благоденстващите избрани, е получила многобройни пробойни. През тях музиката, която има неовладяемото свойство да се носи като вибрация в ефира, е излязла, за да си търси нови служатели, които да я поласкаят със своята изненада. Тя явно е суетна кокетка и си търси нови обожатели. Оказва се, че ги е намерила, но се е наложило да се предостави на разположение на вкусовете отвъд оградата. В създадената след това какофония има както извисяваща звукова красота, така и тъмни дисхармонии. Кокетката, прекрачила оградата, може да стане кокотка. Или дама. В зависимост от това къде води дупката в зида, през която премине.
Оградите около нас са даже повече, отколкото предполагаме. Съборени в миналото, с навята по тях пръст, по която са били пораснали цветя, постененно покатерили се пълзешком по руините им, в крайна сметка последните затрупани и намиращи се някъде под нас в земята. Ако ги намерим, ние ги прочистваме от насипа на времето и даже понякога ги възстановяваме. Защото те вече са безобидни – не разделят, не се противопоставят на нечие движение.
През Средновековието, в България официалните документи се пишели на глаголицата, с която обикновените хора не боравели. После се превеждали на кирилица и се разпространявали за сведение на миряните. Както знаем, във времето е оцеляла последната. В Европа монасите в скрипториите са преписвали ръкописи на латински език, после произнасяли по тях молитви. С една подробност – повече от тях не знаели латински език и не разбирали какво четат. След изобретяването на книгопечатната преса, националните езици дали възможност хората да се изразяват с думи както им е угодно. В днешно време в социалните мрежи се вижда как точно става това, когато я няма езиковата ограда. Свободно, но и безотговорно. Горките думи сигурно понякога имат желание да намерят дувар, зад който да се скрият. За да се почувстват отново елитни.
Оградата може би просто се премества. Има една част от нея, която не само че няма дупки, ами става все по-висока и плътна. Тази последната е все по-невидима, защото не е материална. Тя е по-скоро в ескалиращо усложняващи се и често зловредни механизми. Основани на избора. Това висше проявление на човека, което може да бъде коварно изкущаващо за егото и оттам доста подвеждащо. Защото до голяма степен зависи от информацията. Която никога не е на разположение в достатъчна степен. И дори в оградата да има широки светли порти, човек не винаги знае през коя да поеме.
При военни действия обикновено преградите биват събаряни под напора на разрушителния ход на боя, но през миналия век се случи и една стена-ограда да бъде изградена след война. Тя не предпазваше, а опазваше (в това число и символично) едно изкуствено разделение. После беше съборена, а разделението нарасна…