Приказка за актуалното Съвремие

„Днешната “ужасна епоха” ще се превърне в “доброто старо време”.“

Венцеслав Константинов

 

Имало една приказна страна, в която Времето и Пространството били откровено свързани – Съвремието. Обикновените му жители, обаче, знаели само името му, но не и това му свойство.

А иначе, в тази страна имало привилигировани обитатели с аристократични имена – чието значение било валидно и актуално, а не отдавна забравено заради старовремския си смисъл, както на класическите благороднически родове. Заради съдържанието на името на страната, пък, за нея може да се говори и в сегашно време, явно и някакъв вид чудеса ще да има там.

В прастарите епохи, преди да стане жителка на Съвремието, Промяната била единствено помощничка на други важни особи – Прогреса, Усъвършенстването и Управлението, ама само съпътствала работа им, без да и се пада от тяхната слава. Намирайки нова родина, тя влязла в елита и скоро го оглавила. Вече ръководи почти всички дела и им дава насока. На никой не му идва наум да си помисли нещо без нея, защото тя тутакси довтасва и намира в съжденията му пробойна, в която се настанява и разпердушинва всичко при реализацията му. После вика приятелите си и те да се позабавляват с нейната жертва. Последната те разконцентрират до степен на дезориентация и се радват на това „чародейство“, сякаш са вещи магьосници. Обикновено в това Стресът е най-чевръст и бърз.

Надеждата винаги се оглежда да зърне някъде своята добра дружка Промяната – нейната награда. Защото иначе Отчаянието ще пусне своя инат, който винаги задържа всеобхватността на едно положение и застопорява всичко и всички в пределите си. А Надеждата се храни с вярата, че ей сега съвсем скоро доста неща ще бъдат различни по посока усъвършенстване.

Другият другар – Времето – не винаги има време да се движи равномерно. Налага се да оставя впечатлението, че в определени случаи се сгъстява и така се изтласква за скок, с който да съкрати няколко намотки от спиралата си. А после ще се обърне за миг назад да компенсира с обхождане с поглед непреминатия си път. Където може да го е дебнала Скуката. И веднага ще хукне отново, че ако тя го забележи, ще се опита да му разкаже за себе си. А това му е досадно.

Апък Промяната обича тичащото Време, защото я носи и тя се придвижва по-бързо. Че е по-въздействащата, като дойде по-рано от очакваното. Времето, на свой ред, обича Промяната, защото тя прави едни вихри, които го засилват и се носи по-устремно. Понеже тя обича да си играе и с Пространството и да сближава разни отдалечени неща – например причината и следствието – входът и изходът на тунела, наречен Процес. Или пък да гледа как Пространството и Времето надхитрят човеците и се редуват кое от тях да им е на разположение. Защото Промяната е от малцината, които знаят тайната им формула.  И подмамва хората да се стремят да я (по)стигнат, за да я получат от нея.

А людете са толкова поривисто устремени, че от бързане вече не се сещат, че Промяната май беше само средство, а не крайна цел. Преди да се развърти и да води за носа съгражданите си. А сега всички я сочат като модел и цел едновременно. И тя толкова много се изкушава да се спре и да се порадва на популярността и влиянието си, че аха да забрави, че винаги трябва да се носи пред всички.

Тази приказна страна Съвремие само изглежда странна като Страната на чудесата на Алиса. Тя си е много реална и живее пълноценно в съзнанието на всички хора, за които промяната е ежедневие и единствена непроменима наличност.

 

 

(По вдъхновение от разговор с поетесата Жени Иванова)