Природата е надарена с неизменен и непоклатим разум. Няма как иначе да успява всяка пролет да се връща към живот покрай нас, хората, които всячески пълним пространството с отрова от емоции и мисли. Освен това явно е и доста мъдра, защото не отмъщава за скършени клони, стъпкани цветя и трева. За сметка на това пък, щедро създава с благодатта на младите си сокове живителна зеленина и пъстрота около нас. Безутешните бетонни постройки се смекчават, когато бъдат обградени от свежестта на растенията. Градът отново разбира колко празен е бил без зелените глави на дърветата.
Сред големия лишен от първична жизненост град, моят прозорец гледа към една тясна зелена ивица, по която в София трябва да влиза свеж въздух от Витоша. Някъде долу зад оградата на двора има река, която не се вижда, но се чува при пролетното прииждане. Тогава е и чиста, защото силните води заливат боклуците по бреговете или ги отнасят. Покриват песъчливата почва и стигат до сочно зелената млада трева. Там има една поляна, която изглежда като остров между линията на водата и наредените дървета. В ранната пролет миналата година на нея имаше едно особено устремно дърво, което се покри с бял цвят върху голите клони, започващи още от земята. Изглеждаше като тромава, сбита и разперена бяла елха. Дърветата около него започнаха да пълнят горната част на короната си със светло зелен цвят и една тогава и то започна да прилива бялото със зелено, та постепенно по-новият цвят надделя и остана. Постепенно короните и на съседните дървета бухнаха и създадоха въздушен плет, зад който вече не се натрапваше останалата видима част от квартала.
Тревата беше толкова свежа, че чак лъскава, като я напечеше слънцето ставаше досущ като зелено огледало и уголемяваше светлината почти до слънчен прах във въздуха. Все още нямаше цветя, които да привличат погледа с багрите си, и тревата в този момент беше цялата красота. И бързаше да завземе повече пространство, че да се възползва от момента на господството си. Обикновено по това време, тя е толкова силна, че човешките стъпки върху нея почти не я изтъняват и още няма прокарани пътечки. После тревата се износва, но над нея се протягат стъблата на разни цветя и туфите от техните съцветия внасят едновременно цвят и аромат в пространството. Запълват успешно промеждутъка от време преди да дойдат плодовете, висшата формата на благодат, която храни освен сетивата и тялото.
Понякога пролетта идва не с такъв взрив на природата, а с очакването, донесено от режещия вятър в удължаващите се, но все още студени дни. Слънцето свети повече и дори пронизващият вятър не плаши, защото той не брули заспали вейки, а клонки, в които соковете се събират под пъпките и се готвят да излязат на светлината, с която да хранят бъдещите листа. Тази година е такава – сезонът на цветята идва като потенциал, като многообещаващо предсказание в изцеждащия хлад. Звездните тела са подредени за пролет, но земята не се е затрогнала от топлина, за да събуди майчинското в себе си.
А нашата, човешката природа, си има своето благословение. В нас има страсти, желания и мисли, които ни карат да се отделяме от нея – Майката Природа, за да вървим по собствения си път. За да можем и ние като нея да създадем нещо, макар и от нежива материя. Това, което наричаме цивилизация – нашата благодат и кръст.
Благословената природа до последно се бори за себе си и да може да радва и храни телата и душите на своите неблагодарни и разрушителни деца – хората. Ние понякога водим с нея война, за да отвоюваме територии, на които да построим дом, или които да застелим с плочки или асфалт, за да се придвижваме необезпокоявани от калта, която иначе дава живот. Природата се отнася към нас с пощада и не ни отмъщава, но никога не пропуска да реализира силата си в пукнатина в бетона или паважа. Оттам неминуемо се подава разузнаващо зелено връхче, зад което напира цяло растение. Защото живата материя владее до съвършенство умението да организира възраждането на своите цикли. За тържество на съзиданието.