Сезоните не са пълновластни. Всеки от тях съдържа послевкусие от предишния и предчувствие за следващия. Кокичетата раздират снеговете на зимата в самото ѝ сърце, за да я озъптят с покълнаталата с тях надежда за съживяващата пролет. Те са бели като нейната покривка, но живи като предстоящото. Апък и ледовете в планините съдържат водата, която после ще напоява. Те са като малки вестоносци, скрити в едно зърно, което чака да го пробие кълнът. И ведрата поезия, която ще възпее обновлението на природата, е все още само една надежда и очакване. Пъстрите думи са смирени, но само до време, и после ще се разтворят както цветовете на растителността.
„Изгубената пролет
ще влезе в оня час
по белите тополи,
по листналия бряст.“
Атанас Далчев
Пролетта не ползва часовници и календари. Започва да се нанася като новодомка, когато някой отвори леко прозорчето за първия топъл полъх. Изсипва се като водопад от стопения сняг и подскача между камъни, сякаш се блъска с разни събудени осезания. После се събира във вир, да натрупа водното си изобилие в едно цялостно усещане. Ако избърза, бухналите цветове по клоните ги облива почти леден дъжд, а те потрепват от капките му невъзмутими. Знаят си, че дори и да са се разпъпили във времето на зимата, триумфът в крайна сметка ще е техен. Когато вместо дъжд, в простора се понесе цвърченето на птиците.
„Ти чул ли си как свири чичопей,
когато пролетта се кичи в бяло,
синигерът със страстните му трели,
цвъртеж на лястовичка полетяла.“
Кирил Христов
Пренебрегваните иначе храсти ползват мига на своя цветен блясък. Предчувствайки, че зимата ще започне да се предава преждевременно, те бързат да разгърнат цветното си оперение, че да изправарят поляните. Тогава за известно време там, където са саморасли, може да се види как в един бухнал цъфнал облак има жълто, бяло и розово, фиданките са израсли една до друга и освен в корените, са се сдружили и в палитрите на пролетната си корона. А над тях, слънцето ползва пролука в оловното небе, за да пусне своите прозрачни светли снопове. Сивите облаци се цупят и се опитват да се сплотят, за да го избутат. Да са готови, като дойде вятърът, да пуснат малко дъжд в неговия вихър, че да стане една хубава кална буря и земята да се разчувства от нея. Все пак, пролетта не е само нежност, тя си има и своите стихии.
„Пролет, моя бяла пролет –
Знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
Бурна страшно, огненометежка…“
Никола Вапцаров
Природата процежда своето предчувствие за пролет на малки капки, които сякаш отначало се размиват в простора. След това се понатрупват и сгъстяват, почти до петна. Сезонът идва на кръпки – там, където зеленина или цъфтеж превземат пространствата или плъзват по земята. Когато те се съединят и изпълнят всичко, идва предвкусването за настъплението на друг сезон. Защото, пролетта умее само вълшебството на трансформацията и събуждането. Да опияни сетивата и да взриви на фойерверк думите. Нейната магия е да бъде диалог между природата и поезията в човека.
„От ранно утро още грей
високо птичката се рей
разпаленото слънце на модър свод небесен,
и пролетта здрависва с песен.“
Пейо Яворов