Чарът на лятото е в проблясъците. Никой не обича безмилостния непрестанен слънчев пек, но блещукането е заобикаляне на монотонността. Изобилието на светлината я застрашава да стане досада и само нейната хитра игра може да направи зрителен финес. Тогава тя ще знае и как да се занимае с цветовете и да ги принуди да дават собствените си оттенъци.
Излишъкът на светлика властва предимно в сърцевината на деня, когато идва от центъра на небосвода и пряко. Толкова е доминиращ, че безпрекословно потушава почти всичко друго. Само цветята самоотвержено блещят съцветия – сочни и ярки, та да се забелязват въпреки присвитите очи. Короните на дърветата повече лъщят, отколкото да зеленеят. Светлината е почти безсмислена в разточителството си, тромава и без рафинираност в общуването с багрите.
Умереността идва с напредването на деня. Над пъстрите цветя, които едвам смогват да не клюмнат, бди една висока иглолистна грамада. Ниското залязващо слънце осветява клоните на бора отдолу, като почти ги позлатява. Дървото приема благодарно последните лъчи, които затоплят обикновено сенчестата страна на игличките му. После небето става в цвят пепел от рози, сивите досега облаци се оцветявят в оттенъка, за който по бабините правила се смята, че предсказва вятър на следващия ден. Около ореола на слънцето са по-скоро оранжеви и се отразяват ярко в западните прозорци на сградите. С постепенното притъмняване, дърветата остават без допълнителни отблясъци и само със собственото си зелено, което скоро ще загубят временно също.
Последните лъчи на слънцето хвърлят коса коралово-портокалова светлина в непроницаеми затъмнени прозорци и именно те учудват съседите си, като им хвърлят слънчеви отблясъци от изток привечер. Тази странност скоро се разпада и настъпването на вечерта става безлично.
С потъването на слънцето, светлината му остава само фон на плътните облаци, прозаично оловни вече. Дърветата са единствено силуети на петнисто сиво-синьото небе. Градското осветление се натрапва все повече, без да може да въздейства на природата и да прояви характера на дърветата. Градът външно се смирява за през нощта. Охладнява с безразличието на тъмнината.
На следващия ден сутринта зората пробива, за да събуди отново цветовете. Пророкуваният от облаците вятър се заема да размотава клоните и проблясъците на светлината между игличките и листата си намират нови места във всеки миг и изписват местеща се шарка на сянката на земята. И самата сянка ще се мести, докато излинее и изчезне – таке ще рисува кръговрата на светлината и нейното отсъствие.
Дори и в препариращата жега виделината намира как да си поиграе с цветовете и да раздвижи различни техни превъплъщения. Това е господството на отблясъците и нюансите, най-отбраният елит измежду разточителството на светлината. Кръговрат, в който проблясъците нарязват монотонността на повторението.