Понеже живеем във времена, в които обществото е в долната част на вълната на цикъла си, всичко е изострено, оскъдно и напрегнато. Езкистенциалните усилия са насочени към крайно неудовлетворяващи цели, свързани с доста непосредствени аспекти на оцеляването. Всеки се опитва по някакъв начин да изгради своята си реалност, дори и само като материална наличност. За повече не стигат силите. И респективно, никой няма потребност да направи мисловен скок отвъд разрешаването на собственото си битие. Което означава, че си има собствена истина, чиято яснота трябва да бъде пределна за притежателя си, колебанието е опасно, може да предизвика моментна слабост на напора и спиране на нападателната сила на устрема. Превземането, опитът за разширяване на собственото пространство за компенсиране на недостатъчност на ресурсите му, означава агресия, навлизане някъде, където друг се чувства собственик. В най-общия смисъл, като дълбоко усещане, породено от катастрофично мислене. Експанзията даже не е избор, тя се натрапва като стратегия за оцеляване.
Правотата, като много други неща, припознавани като положителни, може да бъде криворазбрана или изкривена, когато за нея не се мисли на ниво, чиято дълбочина съответства на широтата на понятието. Към това се прибягва строго субективния и компонент и се установява, че правотата може да бъде в много случаи „според зависи“. Ако е различна за всеки човек. А тя е, защото в момента няма материя, която да бъде спойка между хората. Именно спойката, която може да слепи отделните правоти в една обща ценност. Защото иначе – всеки воюва за собствената си правота, която е отделна от тази на останалите, респективно може да се воюва срещу всички. В този случай правотата е много ясна като разпределение, всеки си има порция от нея. При общуване, в най-добрия случай, социалните умения ще подредят правдите във вертикала, според това кой техен носител е по-силен или по-високо в текущата йерархия. По-ниските нива или по-слабите няма да приемат по-силовата правдивост, ами просто ще направят необходимото да не влязат в сблъсък с нея. И при това, този е положителният сценарий. А отрицателни такива има повече от един. Да се трупа гняв, защото не стана по твоему; да се воюва отчаяно без оглед на това какво се губи и руши, стига нашата правота да се окаже по-права; да се правят сложни схеми и маневри как човек да изпълни желанието си да заобиколи безболезнено и без санкции правотата на доминиращия го. От този сценарий, за щастие, има и благоприятен изход – „заобикалящият“ може да има достатъчно мисловен капацитет и инструменти, за да създаде нова парадигма, която да съответства по-добре на променящи се или променени реалности. И с това тя да премести властовата плътност към него. А ако това не стане и изходът от сценария е отрицателен – ще има един изхвърлен от дадена система човек, който вероятно ще бъде озлобен. Защото системата, освен удобен начин за регулиране на създаването и разпределението на блага, също така е и набор от правила, в това число и за правота, които изхвърлят навън неспазващия.
А иначе има и друг вариант, който никак не е сложен, просто се оказва, че до него се стига трудно. Това е когато има една обща и/или споделена правота, към която всички се придържат за улеснение и за пестене на ресурси, които да бъдват ползвани за нещо реално градивно. Това е едно по-високо ниво на организация на мисловната енергия, с присъщите му по-високи възможности и постижения. При него правилността би се определяла по това доколко нещо е градивно и обединяващо. В никакъв случай не става въпрос за нов комунизъм, обаче. Реч иде за изкристализиране на и без това съществуващи или налични като потенциалн характеристики на групи хора. Тоест, процес, който в съвременния свят, особено деловия, е един аспект от създаването на мрежа (networking). В социален план еквивалентът е образуване на субкултури. И в двата случай се търси комуникация въз основа на общото и споделеното.
Остава открит обаче, въпросът какви са благородните сценарии в йерархична система или в случай на опити за доминиране. И тук стои добрият стар избор „борба или бягство“, но тънкостта е именно в средствата, по-специално на борбата. В днешно време разполагаме с (или поне някъде съществува, ако не е налично точно за нас) скоростно растящ набор от познания в областта на психологията, социалното поведение и организационното поведение (изброяването не е изчерпателно) за изработване на достатъчно осмислени и задълбочени стратегии. Разбирането на опонента, партньора и най-общо на околния човек, тоест опознавателният, а не експанзивният импулс, би могло да бъде добра основа за изработване на поведение и продукти на целеполагането. Превесът на общата цел над личната правилност бележи повратната точка.
Пътят дотам, обаче, на практика е дълъг като мисловен процес, а и е твърде възможно да се проточи във времето. Но, информационните технологии ще помогнат тук, защото човечеството е все по-зависимо от тях, следователно безвариантно трябва да спазва техните структуриращи и дисциплиниращи, общи за всички правила. Част от полезността тук е, че „овластената“, налагащата страна тук не е от човешко естество и трудно би могла да бъде третирана с горните негативни сценарии.
Индивидуалната правилност се разтваря като в мъгла, но не за объркване и разпиляване, а от нея се образува суровина, от която може да бъдат моделирани ценности, обединяващи признаци, целеви хоризонти.