Освен веществена, празниците имат и словесна украса – пожеланията. Произнесена благодат, която се пренася от изговарящ към получаващ. Те са досущ фойерверк от думи, отначало подредени, после празничността ги детонира и се разпръскват като конфети – цветни, жизнерадостни и хаотични. Летят на прелестни искри, в пъстроцветни рисунъци на фона на тъмното ежедневие, с експозивната сила на проблясъка си и после изгарят, без дори да оставят диря от дим след себе си. Шарен пир на тържествеността, украса и декор.
Важното е сред тях да проблясва лъскава пъстрота, която радва окото. Да стане топло на душата, примамена да се отпусне в мечтания. Те са като магия, която изричащият се опитва да спусне върху обекта на пожеланията. Сякаш пожелаващият е фея, която може да моделира реалността на другия човек с добрите си намерения. Има си и за това българска традиция – наричането. Но, то се е правело от обучени и надарени хора. А в днешно време, наместниците на феята комай бръкват в рога на изобилието и изваждат от там обещания за каквото е избрано за ближния. Сякаш този рог се превръща, магично като реализацията на пожеланията, във фуния на старовремски грамофон, от която звучат прекрасни, омайни шаблонни фрази, предварително формулирани. За всеки празник – един и същи рояк жужи в ушите на титуляра си.
Благите помисли за съдбата на ближния, веднъж изговорени в пожелание, се разтварят в него. Пожеланието кръжи във въздуха, после се усеща безполезно и се притаява някъде, да чака като вълшебен дух от лампа – дали някой ще го събуди за реалността. А той е толкова приказен, гиздав и въображаем, по празничному. И блажено вярващ в мисията си.
Пожелаването е като акт на въображаемо даряване на това, което е предполагаемо желано. Едно облаче с визия, подухвано като пухчета на глухарче, за да стигне до получателя по магичен начин и да го обвие, да проникне в него и да подмами съдбата му, сякаш е придърпата от висшата сила на благопожеланието. Нескромна човешка представа какъв е идеалният висш замисъл за чуждия живот.
Словесните дарове на празниците, обаче, могат лесно и бързо да изтлеят, да изпълнят простора с тегава суетня наместо възнесена феерия. Стават като море от прекрасно изговорени думи, които с всяко повторение губят все повече смисъл, нежели да добавят жизненост. Празничността плува върху тях като водни свещи, сияещи и нехаещи за течността, която ги носи и отразява в тъканта си тяхната светлина.
И тогава какво остава от вербалното вълшебство на тържествеността? Безсловесната празничност на вглъбението, споделеното преживяване или оригиналната радост на мига. Не е много, но, бидейки уникално и топло, може да намери път до сърца и други вътрешни селения. И тогава да бъдат изговорени впечатленията и стремленията, събудени от оживелите частици време. Като живо и плътно (реализирано) пожелание, изживяно вместо изречено. Но, това е само за истински близки хора, а сегашните пожелания се използват за масово общуване. И не са вълшебни. Вълшебен е мигът, особено ако и когато се случи.
Лампата чака милувка, за да пусне добрия си дух. Съкровена и лелеяна.