Балканите са особено място в Европа, кошница със страсти. В нея са събрани сушените на гредите на времето китки въжделения, наклонности и увлечения. Като бабините подправки, от които се рони по малко в гозбите. Кръвта на хората тук е пълна с тях, повече от лютите.
И за българите, или особено за българите, гърнето клокочи, понякога огънят под него се усилва. Както е в момента. Гозбата бълбука и изкарва на повърхността повече подправки. После ще изври, ще се сгъсти и дори ще стане да нагарча. Трябва да е горчиво, ама не като на сватба, ами като малка лековита доза отрова. Само да не е безвкусно, че ще се размием.
Шарената сол в душата ни е по-скоро солена, отколкото шарена. От сълзи. Че повечето страсти водят до тях, пък и няма много варианти за отмиване на нечистотии. Другият е с кръв и е страшен. Буйната люта жар често е стигала до там. Кръвоспускането е балкански начин за лечение на колективното тяло. Юнаци, хайдути и комити са вършели тук, с най-пиперливата кръв. А тя, казват, вода не става, но след нея се леят сълзи. Това е женската дан към общата гозба.
Материята тук не вирее за дълго, все нещо я побеждава тази ламя. Тъмън събере дор три глави и юнаците наскачат и я разнищят. Скуката на прозата е бульон и не бива да дави билетата, трябва да ври и да изви, за да надделеят те. Сетивата не се хранят с разум, искат си своите подправки. Шарени, пиперливи, никога улегнали. Защото, те дразнят сетивносттта, активират кръвоносните съдове и правят пулсациите на живота.
Ядем от обща трапеза, каквото ни е сервирала природата. Всеки се зарежда с огъня на собствените си подправки, събужда си кръвта с различни ароматни треви. Страстта е своеобразна за всеки, разсъдъкът може да бъде сходен, но е сетивно безвкусен. И всеки приготвя своята шарена сол – огънят, на който да къкри вътрешно. Телесността изгаря и изтлява. Ходят в пространството измъчени хора, изтънели и подпухнали, носещи любов, грижа или намерение. Проникнали в тях, овкусили ги, пропити в съзнанието и въпреки разума. Този, последният, ако се увлече по шареността и реши да изостави своята неутралност, взима от подправките на страстите. Красива саможертва по балкански – да престанеш да бъдеш себе си заради изблик на увлечение.
Любовта и омразата са в един сладко-кисел сос. И с него се полива почти всичко, защото прави всичко вкусно. Хранят и засищат, едновременно храна, подправка, биле и отрова – кога лечебна, кога не. Важното е да не липсва интензивност, монотонността на прагматичното време да бъде изсушена, нарязана и смляна, а после изсипана върху ястие и изконсумирана. Вместо тя да ни погълне в прозаичното си еднообразие. Нищо, че това е разрушително – за материята, човешкото тяло и понякога дори за красотата. За нея твърде много страстните подправки стават отрова. Когато са малко, са били разхубавяващи, но страстта иска да пие от тях още и още и се трови. Това е то прокобата тукашна…
Снимката към публикацията е от http://www.coatsbulgaria.bg/