Волният пламък може да си броди където си иска. Да подскача безгрижно и да се заиграва с каквото му попадне. Безотговорно пакостлив, щом му скимне да покаже значимост с неконтролирания си порив. Змийските му езици могат да бъдат с множество разклонения и да се разпоредят с плячката си мигновено.
Дори и да е привързан към една свещ, той се гъне, изтънява и засилва според прищевките си. Издига се над нея колкото може повече и накрая ехидно се изсулва като пушек. После на дима му е още по-лесно да си броди в етъра и да се суче в елегантни масури. Тъмни и неугледни, но пък блуждаят по усмотрението си, макар и мимолетно, преди да се разтворят и да оставят само прозрачен мирис след себе си.
Пламъкът е непокорен и неспокоен, не го свърта много на едно място. Пагубната му милувка се плъзва грациозно и хищно, обсебва и напуска изконсумираното. В страстната му гореща любов не остава нищо живо. Бягайки от тази трагична обич, той изпепяла следващата материя в прегръдките си. И да си стихия не е лесно!
Има и питомни пламъци в домашните камини, които танцуват елегантно по цепениците, правят краткотраен фойерверк от съчки и изгарят уханни смоли от безжизнените късове дърво. Но, не са опитомени и само дебнат как да се плъзнат по дължината на клоните и да излязат извън предпазните решетки. Да се въодушевят от пламенното си разрушение. Все пак, сърцето на стихията е диво! И никой не знае за къде бърза тя, та стопява почти всичко по пътя си.
Единственият шанс на пламъка да бъде обичан е, ако си свети що годе кротко на върха на фитила, за да отвоюва от тъмнината малко комфорт за хората. Че да имат светлина в себе си, да се чувстват живи. Те ще го съзерцават с любов, ще го пренесат вътре в себе си, да трепти с фините им енергии, без да разрушава. Защото, само човешкият пламък знае как да милва, за да дава и създава. И поривът му може да бъде към вглъбение, единение и съзидание. Освен другото…
Ако пламъкът надмогне собствената си стихия и я облагороди, той се добира до привилегията на най-свещената си функция. Да се крепи почти смирено на върха на вощеница под църковен купол, захранван от благочестивия въздух на храма. И да може само да пропуква като въздишка, когато открие нещо неравномерно във восъка, че да прегаря хорските тегоби в нея. И поривът му да е силата на молитвата, на ръката, по която тече захранващият го восък. И в него да се претапя и изтлява мирското, та от молитвата да остане само една енергия, която да тръгне нагоре без людската суета.
Има и дни, в които поривът на достигналият свещеност пламък свързва измерения – нашето и на починалите ни близки. Хората влагат в него собствената си светлина и разчитат той да я пренесе до другия свят, свещена пратка за душите на изтлелите сродни хора. Защото, собствената му стихия се е преклонила пред връзката на смъртните с безсмъртието и я захранва с цялата си сила.