Хората обичат да възпяват любовта и да празнуват за нея. А в живота нейното тържество не е толкова лесно. И просто, даже не може да се определи дали се случва. Тя се разделя на много видове, които започват свой собствен живот. После порастват и се захващат да се конкурират един друг. Унищожително понякога. Ако Бог е създал човека по свой образ и подобие, то в човека има от всичко от вездесъщия Бог. И сред това всичко, любовта пише своите криволици, лавирайки покрай другите божи дарове в човешкия ум и душа. А там е толкова разнообразно, както в света, създаден пак от същия Бог.
Две любовни истории се надигат от изписани бели листове и искат да говорят с и на Бога. И да Го питат някои неща, ако стигнат до Него, че нали са човешки. Осем века стоят между тях, а любовта и Той са неизменно двете сили, които теглят хорските съдби по различни криволици и фатални теснини. В началото на 12. век един от най-светлите умове на времето си, Пиер Абелар, изживява разтърсваща и изпълваща любов със своя ученичка Елоиза. След консумирането на любовта, настъпва трагизмът и между тях, вече разделени в манастир и метох, тръгват писма. Дълги, прочувствени и откровени… Малко преди средата на 20. век излиза от печат романът на Димитър Димов „Осъдени души“. За невъзможната любов в триъгълника жена-монах-Бог. И там има опустошение. Дали Той, освен с любов, е пълен и с ревност към своите чада? Или пък хората сами правят трагедиите си в името Му?
Казват, че Бог е любов. И още – че във всеки човек има частица от божественото, а значи и любов. И когато тази частица се оживи, тя трябва да си проправи път през останалите дадености на човека, за да се разгърне. Нейният път до голямото сборище на обичта – Бога, обаче, е толкова сложен, че личността на моменти може да има чувството, че нейната искра е почти загаснала и няма да може да достигне до голямата светлина, където да се предаде блажено. Докосването до Бог е парещо. Толкова много любов на едно място не е по силите на смъртните. Само душата им може да отиде там, но не се задържа. Тя си иска човека. И собствената любов, открадната от голямата на Бога.
Теологът Пиер Абелар, който смята, че любовта към Бога е любов към света, среща личната си любов в лицето на поверената му за обучение Елоиза. Тя е взаима, платоническа и плътска едновременно в началото, после остава само духовна. Ражда им се син, женят се тайно, но се разчува. Кариерата на Абелар е под заплаха, разделят се временно, така поне планират. Чичото на Алоиза изпраща хора да кастрират съпруга ѝ посред нощ.Той се оттегля в друг манастир. Между тях остават само писмата. Може би и Бог, но от по-далеч.
В своята част от кореспонденцията Елоиза пише: „изпитвах тайно наслаждение да ми се възхищава човек, който би могъл да издигне своята любовница до естеството на богиня“. Това за сладките им дни, а после за времето в метоха: „сред тези, които са венчани за Бог, аз съм женена за мъж“. Тя е пълна с примирение и смирение „нека издигнем сърцата си до Бог и да нямаме други увлечения, освен славата Му!“. Нейната любов е просветена, дълбока и мъдра и няма проблем да общува с християнската божествена еманация. Тя, женствената, е сама срещу мъжката същност на Бога. Но не със слабост и гняв, а с философско осмисляне, големият дар от нейния любим – способността да отвежда всичко до големите абстракции, които примиряват човешкия ум с човешката божествена искра. И отказ да притежава това, което Му принадлежи: „Бог има особено право над сърцата на великите мъже“. Като нейния Пиер.
В съзнанието на философа нещата са по-сложни, мислите му едновременно изучават божественото и общуват с него. Любовта и Бога не са примирени там. В писмо до свой приятел пише: „… любовта към Елоиза не гори ли още в сърцето ми! Все още не съм постигнал триумф над тази злочеста страст.“, а в друго до нея: „Единственият начин за връщане при Бог е да се пренебрегне съществото, които сме боготворили, и да обожаваме Бог, когото сме пренебрегвали“. Той се бори с двете си отдадености, дори и след като е изоставил едната и е в пространството на другата. „Нека вземем страна на Бог срещу нас самите и с това да избегнем присъдата Му“. Една неосъдена душа. Поне от Бога, който е я спасил: „сега си мисля, че Бог ме е наказал толкова печално, за да може да ме спаси от унищожението, в което щях да бъда погълнат.“ След време писмата свършват, животите им също, макар и с разлика във времето. След известно преместване на тленни останки, те са погребани заедно. Поне там, при Него са успели да се съберат.
Смъртта разделя и влюбените от романа „Осъдени души“. Но, без да консумират в реалността любовта си. Само в себе си, всеки в своя си диалог с божественото. При тях любовта е процес, преминава през различни състояния. Тя е разглезена жена, която започва да се влюбва „преди наслажденията да уморят сетивата ѝ, преди свежестта ѝ да увехне в славата на блудкави светски приключения“. Възникващото чувство е сякаш последен шанс за откриване на по-висок смисъл в живота. Разглезената от лесни завоевания жена среща най-трудното си такова. И започва да води битка за мъжа и срещу падащата върху него сянка на неговия Бог. Тя я загубва миг след голямата си победа, когато той прошепва: „Господи, прости ми любовта към тая жена.“ Нечула този шепот, осъдената душа не може да спре своята Фани да не го убие. Влязла в сила присъда, издадена и изпълнена от извършителя.
Монахът се бори със себе си, с отдадеността си на Бог и със земната си любов. Казва на Фани „Любовта … е нещо съвсем лично, съвсем противоречащо на монашеската етика, съвсем недопустимо за нас“. Той е част от едно голямо религиозно цяло, колективно, отделният човек не може да вземе за себе си лична любов. Той се измъчва от „илюзията, която даваше смисъл на живота му“, фанатично твърди „А истински християни са ония, които се жертвуват, за да спасят други… казвам други, но не един! Това е ядката, неразрушимата и вечна същност на хриястиянството!“. И да искаш да обичаш за него е егоизъм, „той се отричаше от любовта и от себе си, за се отдаде … на тоя жесток бог, в който вярваше“. Фани веднъж го заварва с „очи, запалили се като въглени и в тях се четеше демонската безчувственост на същество, което не познаваше, не разбираше човека и любовта“. Възможно е именно заради това, че и двамата тръгват към голямото чувство от неправилна отправна точка, те да не го разбират. Обичат себе си и своите стремления повече от обекта на любовта си. И любовта ги изгаря и мъчи, както в ад. Тя и там ги води, може би. Никой от тях не печели нещо от Бога, нито любов, нито вътрешно спокойствие. Божествената им искра изграря тях самите…
Любовта обикновено е разкъсвана на две, но не между хора, ами абстракции и ценности. Тя не бива разпъвана на кръст, а поставя хората върху него. Без да ги осъжда. Останалото оставя на тях.
При подготовката на есето са ползвани сведения и цитати от:
http://www.slovo.bg/old/litforum/116/mserafim.htm
http://sacred-texts.com/chr/aah/aah03.htm
За текста на „Осъдени души“: https://chitanka.info/