(литературно предизвикателство с Жени Иванова*)
Ще те погаля…
… ще те погаля.
Със спомен за огън,
сянка от пламък
и ехо от жар…
Ще те прегърна…
Със спомен за буря.
Тих глас.
На торнадо.
И вихър трасиращ
небесния склон.
Ще те помилвам.
Без милост.
Със спомен за зима,
изпила чая си
в измръзнала нощ.
С усмивка на пролет
ослепяла от есенен дъжд.
Ще те погаля…
Със спомен за вино,
две-три подивели мечти,
безброй неказани думи
и с обич,
която на капки сълзи.
Ще те целуна.
С целувка,
която от спомен горчи…
За да забравиш,
че е имало Време,
Време в безкрая,
когато и двамата сме били…
… точно преди огънят
да погълне онези диви
мечти.
Жени Иванова
Всеки може да опази само един огън
Огънят тръгва от главата, както при клечките кибрит. Ако две от тях са достатъчно близо една до друга, искрата ще прехвръкне. При хората се казва любов или страст. Не е едно и също, но все е пламенно. Тогава е споделен огънят. Обаче, когато събраните на клада клони обгорят, нестаналата на пепел част се отдалечава и общият огън се разтурва. Плъзва да гори само по отделните вейки, а между тях е единствено общото пространство на жаравата. Също като при човеците. Има някакво мистично родство с дървото.
В камината гори и свети уют. Дори и в смъртта си, дървото има какво да даде на хората. Казват, че когато е живо, може да пречиства емоциите им, ако всеки си намери своето. Вероятно и страстите поема – душевният огън на хората, още докато е живо. Не се запалва от него. Единствено искрата от кибритена клечка може да го трогне. Има си и то само един огън.
Огънят пречиства. Като унищожава, за да се появи нещо ново. Ако някой казва, че изгаря от страст, какво ли ще дойде после на нейно място? Отрезвяваща студенина или нова страст? Пламъкът е вихрен и бърз – докосва, обгръща и стопява. Докато се нагреят протегнатите към него ръце и се отдръпнат благодарно. Как ли се запазва за дълго? Едничко Слънцето знае да свети и топли всеки ден. И да зарежда, без да изпепелява. Царят на небето и на топлите стихии! И неговият огън е един, но може да го раздава безрезервно. Обаче, единствено то няма от кого да намери ответен такъв. Тежка е царската корона, дори и да е само от огън!
Всеки може да опази само един огън, но ако се съберат всички видове единични огньове в различните проявления на живота му, тогава става Божествената искра, която прави от едно тяло човек. Човешките души са светулки – имат си по един вътрешен пламък. При кристално чистите хора, тяхната същност усилва светлината им. А иначе – другите я търсят постоянно. Най-често не в себе си. А друг човек може да ни заеме от неговата само за кратко. После става още по-студено.
Един общ огън имат обичащите се хора. И само един, но споделен. Защото пламналите езици на чувства и близост проникват по-дълбоко в човешката същност и захранват там една звезда, от която ще се роди нова вселена. Като нов човек и като нов набор от преживявания. А ако изтлее и в жаравата не остане топлина, хората се отдалечават и всеки отново потърсва в себе си какво му е останало или е спечелил. Защото може да опази единствено собствената си искра, дори и когато тя е останала едва леко блещукане след взрива на общото.
Изстиналото сърце не е същото като хладен разсъдък. Всеки има само един огън, но и не бива да има по-малко от един. Точно един! За да може да е готов да се сдвои с чуждия и двата да станат един. Защото при огъня се брои само това, което попада в него, а не стихията му. Пречистваща и обединяваща единосъщност.
Ана Димитрова
* Това предизвикателство тръгна от една поредица от бързи коментари под публикация на стих на Жени. За един пост тя каза, че това е повод за мое есе. Естествено, ответната ми реакция беше очаквана – и от нея се иска да пише. После аз написах малка част от есето и я изпратих, тя написа стиха и ми го даде и аз довърших есето. Двете неща са много различни, вероятно. Но между тях има препратки, които може да са като паяжина. Или поне ние с нея си мислим така. Но сигурното е, че и двете отговорихме и изпълнихме предизвикателството.