Във времената на цъфтеж и подем, хората трупат значение и емоция върху думите, за да могат да увеличават насладата от ползването им, да изкажат възможно най-богат набор от нюанси и да разслояват на възможно най-много нива смисъла им. Думите стават богати и пълни като зрял плод. И също толкова сочни и засищащи за сетивата. Но, плодът след узряването си в най-добрия случай може да бъде изяден и да даде сила на друг организъм. А в по-лошия – да падне на земята и да започне да загнива, за да се оголи скритата в него семка, миниатюрният размер на огромния потенциал, от който може да се роди един цял нов живот.
Символите са думи, облечени с много плът от допълнителен и специфичен смисъл. Колкото повече узряват, толкова повече тази материя около първоначалното ядро-семка става по-голяма и по-богата. Словата добиват своя емоционален облик, на някои от тях растат бодли, други се уплътняват и стават тежки и бездиханни като гюлле и не по-малко унищожителни там, където паднат. Около трети се развиват венчелистчета и стават омайни и красиви като цветя. Ароматът им може да се разпростира толкова, колкото е дълбочината на вложеното в тях значение.
Веществото, от което се трупа плътта около думата, за да стане от нея символ, е колективната човешката мисъл, пресечната точка на продуктите на ума на отделните хора. Алхимията на това вещество предполага, че влошеното в символа от един ще бъде възприето приблизително еквивалентно, или с предвидими и очаквани флуктуации, от друг. Нещо като естетически и концептуален сговор. Платформа за споделяне на значение. Един огромен килер, в който всеки оставя своите разсъждения, възприятия и емоции за общо ползване.
Но, когато сговорът се разтури, плодът, отгледан на корена си, вече не е търсен от потенциален консуматор. Той започва неистово да наедрява и да трупа значения, но няма кой да им обърне внимание. Този, който иска да се изкаже с дума, не може да бъде сигурен кой от нейните многостранни и разнообразни смисли и нюанси ще пристигне до възприемателя. И тя му стане неизползваема, защото плътта на значението е разплута и безформена.
Плодът пада на земята и очаква освобождаването на неизменната си животворяща сърцевина, от която да израсне наново нещо живо и жизнеспособно. Оголеният символ се смирява почти до статута на обикновена дума и остава с малкото си, но надеждните значения. Люспите на лука са свалени и отвътре излиза това, което може да предизвика реакция. Дори и тя да е сълзи.
Но, само в природата всеки цикъл започва от чисто начало и повтаря точно предходния. А при символите – дори и тези, наричани вечни, имат тленна и противоречива съдба. Плътността и съдържанието на посланията им се променят в зависимост от пътя на мисълта, която ги поддържа. Тежките, богати значения на една дума омръзват по-бързо, защото умът не може да ги раздвижи и да борави лесно с тях, дори и не може лесно да ги преодолее, ако са му противни. Ефирните и прозрачни вихри, които се завъртат около някоя дума, дарявайки я със символност, после стават фриволни и отлитат другаде. Тя остава с горчив спомен за нещата, към които е можела да препраща. Оголеният символ лежи на стари лаври, ако ги има. Но дори и без тях, културната памет пази миналите животи и превъплъщения на думите като символи и старите им значения бродят някъде и до днес. Някои може да се преродят, а други – да останат като мисловна пътека към времето, в което са били пълнокръвни, желани и полезни.