Градската пустиня има свои оазиси. Много, даже и нагъсто разположени един до друг. Понеже всеки човек, семейство или група са си създали свой такъв. Апартамент, къща с двор или затворен жилищен комплекс са материалните форми. За подслон, спасение и уют. С една дума – дом. Или с друга – оазис.
Тази пустиня, за разлика от прототита си, не разполага с безбрежни празни пространства и нейните оазиси са длъжни да се съобразяват с това и да се помиряват, че са сгъстени един до друг до степен да се припокриват тук-там. Все пак, имат привилегията да обитават голям град, а не изоставена пустош. Цивилизовани са, демек.
Навремето градската дреха е била кокетно скроена на отделни къщи с дворове. После един пропагандно-утопичен и идеологически строй направил опит за модерност, заменил част от тях с панелни блокове, които пръснал и на незастроени, дотогава извънградски пространства. Някои хора успявали да си построят и къща, прибавайки по стая всяка година, по пристройка на поколение. Малцина успели да имат изначално проектиран многокатен дом. Строят издъхнал, но всички негови постройки оцелели, заедно с обитателите си.
В кварталите с къщите тръгнали строители. Предлагали да ги вземат и да дадат тухлени апартаменти вместо тях. А в останалите празни парцели, новозаможни хора си построили къщи с високи плътни огради. Панелните блокове никой не можел да промени. И така, видът на спасенията от градската пустина се разнообразил. И се засилило това, че са оазис, защото пустинята станала джунгла – дива, трудно управляема и съвременна.
Новозастроени квартали нямат нито едно дръвче, защото земята е твърде скъпа, за да бъде предоставяна на растителността. Комфортът на хората, които биха потърсили сянка, зеленина или успокояващо шумолене на листа, не може да бъде осчетоводен и не се взима предвид. Всеки е свободен да си отгледа зелен оазис на балкона, за чиято площ е заплатил.
Ако има останали къщи на опаки хора, които не искат да живеят в блок, дворовете са пълни със зеленина. И музика или радио. Режат се дърва, готви се на открито и се правят миризми. Живее се като в задружните уравниловъчни времена. В изолираното псевдо забвение в двора – оазис на самостоятелния дом. Пред оградата им пушилката на разбития път вдигат луксозни хора и влизат през портала на съседната нова огромна добре оградена къща, където има барбекю с възторжени възгласи на безгрижни заводолени хора. А над двата двора пада сянката на едни новопостроен блок с двор залят с бетон целия и разграфен на паркоместа. За да може обитателите да си спират колите на защитено място в техния си оазис. Уединението и на двата двора – този със събрани вехтории и онзи с беседките и собствения градинар се нарушава от погледите на живущите в съседния блок. А хората от панелката от другата страна на булеварда никога не минават покрай новите сгради – ниски и високи – защото смятат, че там живеят покварени и надменни далавераджии и експлоататори. (В превод на съвременен език – средна класа, но …)
Такива кръпки от различни манталитети има в почти всеки квартал на голям град сега. И ги свързват миризми, шум, гледане в прозорци и дворове и разбити улици – заченки на основата и вътъка, от които се предполага, че се тъче тъканта на обществото. Която сега е доста прокъсана, с толкова много кръпки, че прилича на пачуърк. И в най-силната си част е нематериална.
А дали ще има цели еднородни квартали и дали подобно разделяне ще е полезно – засега за това може само да се мечтае/прогнозира. Защото думата „общество“ започва с „общ“. Но общото трябва да бъде нещо повече от предмет за обоняние, слух, зрение и транспортни артерии. А по-скоро невидима спойка на манталитет, отношения и цели. Вероятно, защото сега я няма и може само да предполагаме като какво ще да е. И тогава оазисите може да станат по-големи и по-малко на брой, но всеки да е за повече хора. Общ.