Ако приемем, че в обществото сме достигнали до (почти пълна) разруха на това, което свързва хората в общност, то това означава, че моментът е изключително подходящ, за да се обмисли какво ще се прави оттук нататък, като дойде време за градивност. Както се казва, половината работа е свършена – старата сграда е разрушена (без значение дали е имало нужда от това) и сега може да се планира нова.
На първо място, като упражнение за загрявка, може да се обсъди дали и кои готови модели ще се ползват и за кои неща ще се търсят нашенски си виждания. Повече от очевидно е, че чужди модели няма да виреят в тяхната цялост у нас, условията и обстоятелствата са различни. Значи, дори и от моделите ще се взимат само компоненти. С огромно внимание да не се създаде един социален Франкенщайн! От друга страна, само нашенски си доморасли „дървени философии“ ще произведат байганьовско общество.
Значи, излиза, трябва да се търси нещо базисно, изконно, неизкривено, което има потенциал за ползотворно развитие. Да речем здравият разум на българина, който го съветва да създаде семейство и деца. Изхождайки от мъдростта, че човечеството трябва да се възпроизвежда във времето, и в по-конкретното и проявление в мисълта, че трябва да оставиш някой след себе си. В хронично кризисното битие на българина в столетията назад, сделката между поколенията е патриархално-консервативна, но осигуряваща оцеляването на рода и нацията. Родителското поколение се жертва, за да отгледа децата си, защото разполага само с ограничени ресурси, които налагат избора – за собствено развитие ли да бъдат ползвани (без деца) или за развитието на децата (без собствено). Сценарият е следният: родител се отказва от това да търси за себе си различни емоции и приятни преживявания, защото после ще ги навакса като съпреживява живота на наследниците си. Децата „заплащат“ полученото, като са задължени да запълват вътрешните (емоционални най-вече) липси на родителите си и, разбира се, да повторят същия модел – „фабрично“ програмиран житейски път, безвариантно. Тоест, тяхното бъдеще е инвестирано още в детството им, без шанс те да встъпят във владение на него. Трудното излизане от омагьосания кръг е възможно само при натрупване на ресурс, който осигурява едновременно (а в по-луксозния случай и охолно) развитие на две последователни поколения. Знанието е най-скъпата стока и ако развитието означава образование и повишаване на информираността, значи ще се увеличава броят на хората, разполагащи с най-ценния за себереализацията инструмент. Ако приемем, че живеем в ерата, в която напредъкът на индустриите и информационните технологии създават такъв ресурс, то значи има шанс за натрупване на критична бройка от хора, които могат да отглеждат деца, без да лишават собственото си развитие и възможност да бъдат продуктивни в дългосрочен план. Самоиздържащите се и живеещи независимо от родители млади хора и семейства са големият и стабилен мост към напредъка, оказва се. Една от надеждите на разрушения или разрушаващия се свят на взаимозависимите и обвързани до обсебване роднини.
Колкото и парадоксално да звучи, това няма да означава отдалечаване на поколенията. Може да направи отношенията им по-смислени и задълбочени. Което ще ги сближи, но не с принудата на взаимната зависимост.
Виталността, която на пръв поглед няма пряка функция в обществото, е друго изконно качество на българина. Това е енергията, която дава силата на привличането между мъж и жена, силата, с която захранва сърцето и ръката на воини, революционери, хайдути, но също и това, което кара човек да се ползва с доволство от първични наслади – ядене, пиене, плътски страсти. Ще рече – това е първичната природна енергия на материалното съзидание, от което се ражда плът и кръв. И което ги погубва тези двете при прекомерно и необуздано ползване. Ако е дошло време отделният човек да се осъзнае като „индивидиум“, възниква въпросът как тази българска виталност да бъде преведена през модерностите на съвремието, без да се запилее в нейната безсмислена сложност и да изостави своя животворящ живец. Защото е ясно, че първичните източници на удоволствие и удовлетворение неслучайно биват считани за контрапункт на културата и ефективното действие на социалната спойка. С едно голямо НО – това важи само в епохи, в които човешката общност се управлява от табута. Чувството за срам, основен инструмент на последните, пренасочва безапелативно чувствената енергия в човешка активност във външния свят. А във вътрешния остават неуправляеми природни сили. И тук отново може да бъдат извлечени ползи от и без това вече случилата се разруха. Щом вече се разпада обществото, водено от забрани и стеснение, самоиздържащият се и освободен от роднинско обсебване човек е изправен пред задачата как да усвои нови аспекти на своята сексуалност, които да му позволят да пребивава безпроблемно за себе си и околните в сложността на междуличностните отношения едновременно със своя вътрешен живот. Защото тази въпросната енергия, в по-други нива и проекции, може да бъде виртуозно градивна. При правилно, осъзнато и просветено насочване.
Един аспект от надеждата на разрухата на обществото ни е в осъвременяването му, без прекомерно захласване по „модерни“ схващания и отъждествяването на индивидуализма с отчуждението. Дори и това да не е успешно, ще дойде следващата надежда – поредната разруха ще развали от новосъздаденото всичко, което в дългосрочен план не е градивно.