Изоставените зад нас години изглеждат все по-близки, колкото повече се натрупват. Сякаш падат от покрив като опекнал и разнежен сняг. Тежко и неминуемо, само надолу. Явно вече не ги изхвърляме с такъв голям замах като преди. И се стичат на безформена каша. Тя ще се втвърдява и размеква още няколко пъти, докато сезонът не се забърза към изхода. Шие се бална рокля за снежен човек, за да напусне триумфално в нея.
Над бялото на снега върлува мраз. Ослепително светлата леденина сковава животът на стоп-кадър. Дори и високата резолюция на лайфстайла не може да го раздвижи, нейните множество точки нямат какво да му покажат. Реалността за кратко надделява над провъзгласеното изображение. И настъпва ничията земя на бездействието.
Нищоправенето е толкова уморително занимание… Освен да откриваш колко много неща не правиш, изцеждаш се и от всички връхлитащи те безполезности, на чиято милост си оставен. И ако случайно успееш да си поемеш дъх, безсмислието се киска срещу теб, сякаш ей-сега ще се задави от злорадост и ще кихте, та да те зарази. Единствено болестите са активни. Непорочният иначе бял цвят е немилостив към тях само в най-големия мраз.
В топлото спасение на домовете изпълзяха всички привидения, шаващи на бавни скорости, които иначе издухвахме със суетата на забързаността. Дори и новопристигналата година няма сили да изтика добре предходните и техните тегоби се приплъзват под снега, където на топло трябва да зрее новото. Единствено житото ще е ново там, обаче, иначе грижите ще са старите, само може би още по-отгледани.
Ексимосите познават трийсет и два нюанса на бялото и имат отделна дума за всеки един от тях. Те могат да възприемат живота, в който бялото е едновременно и мразовито. Зимните им къщи иглу са от сняг, ледът е техен дом и не им създава ступор. Те са целогодишно обвързани с природата и нейните крайности, макар и екстремални за нас, не смразяват активността им. Поне не повече от обичайното.
А при нас все още неопадалият сняг по стрехите ни притискаше, сякаш всеки момент ще пусне зловещи висулки – хладни оръжия, остри зъби на ледено чудовище. И вятърът неправомерно си взимаше сняг и го навяваше като коварен капан, особено по пътищата. И автомобилите, някои от които ни возят с летни джапанки, ставаха халтави. И хората често ходеха пеша срещу пронизващия вятър, насред заслепяващо движещите се снежинки. Възмутителната зима, която си беше позволила да вземе в ръце своето зимно време!
Не знаем как да взаимодействаме със сезоните и ги титуловаме бедствия. Откъснати сме от природата, уж да се запазим от нея, а всъщност май само сме отделени. Не се пазим, крием се. Тя ни намира, макар и отвъд прозорците ни. Дори и в доброволния арест на топлите ни стени.
А времето не е временно, постоянно е, тече си винаги, само ние временно сме без него. И имаме усещането, че едвам го изтласкваме, за да се махне. Заедно със сезона си.
