Ако Съдбата се размечтае, дали ще забрави да управлява хората? Може ли тя да стане нереална и людете да могат спокойно да разказват ето какво:
Имаше едно бъдеще време, в което Съдбата цъфна, но не даде плод. Разпъпи се пищно и се разпиля с опадалите цветове. Не можа да избълва мрачни изпитания и стръмни пътеки. Райски градини също не покълнаха за отплата някому. Мечтата се събуди и си разпростря завъртулките. Меки, заоблени финтифлюшки изгряха над кули от слонова кост. Скоро се развидели и се видя, че замъкът комай е отпечатан на 3D принтер. Приказката не се състоя, имаше малко фентъзи с отломъци от нея, но то беше пърформънс и скоро го демонтираха.
Дебрите на модерните сказания станаха неотличими от обикновената драперия на украса на мол – фон за детски снимки с аниматори в костюми на анимационни герои. Толкова много фентъзи, насипна фантазия и сказания за бъдещето с простотата на миналото. Хастарът на идиличността лъщи със сатенен блясък. Продавачите на магии въртят своите латерни в медиите и социалните мрежи. Една съвременно причудлива приказка, ненаписана, ами разигравана в риалити.
Раят няма нужда от реклама, там живея мечтите. А ако някой блян бъде низвергнат и вече на ангелите не им харесва да си го подмятат, пускат го долу при хората, да си го ползват малко за себе си. И те го обличат в думи, които после раздират, заедно с него самия, за да го подчинят на волята си в безпомощен опит да го реализират. И той после пак попада в рая посмъртно. Така се раждат приказките, в това число и съвременни.
На този фон, мечтата се оказва доста реална, защото с нея се иска нещо наистина потребно някому. Тя няма нужда от цяла приказка, ами само момента с вълшебната фея, производител на нещо като кристални пантофки и карета. Копнежът е с възторжена природа и не мисли, че после ще настане полунощ и тържеството на прозаичните последствия. Сиреч, ще се събуди съдбата, че тя обикновено се ръзсънва в тъмна доба. Нея я има хем в приказките, хем в реалността.
Мечтата е по-богата и пълна от съдбата, за щастие. Орисията, може да бъде безпределна само в тежестта си, а иначе има граници, в които е длъжна да смести предначертаното. Бленуването е като мелодия, по която съзнанието само си реди думите и става цяла песен. А предопределеното си е цяла оперета, текст и музика присъстват, но си има също и сцена с живи хора. Цяло щастие е, когато пиесата е за реализирани мечти, а не само за цената им, и в нея се говори за вълшебни целувки, които едновременно реализират съдба и мечта. И пак се оказва, че ще има елементи, взети тук-таме от приказки, като скъсани страници от книжката им.
Мечтата и съдбата често са разликата между щастие и реалност, но никоя от тях не е приказка – нито вълшебна, нито страшна. Тях просто ги има.