Маска невидимка

„Не расти толкова бързо, омразо,

най-опасно е да живееш без да обичаш

и да излъчваш любов…“

Христина Панджаридис

Бялото и черното са крайности. Видимите.

Омразата е таванът на всеки. Никой няма да стигне над него, но ще мрази това, което пак омразата му нашепва, че се намира отгоре. Дори и пръстът на иначе вездесъщата Съдба не смогва да пробие под този покрив и да изтика обитателя на добрия му път. Белият.

Това, обаче, не е затворен кръг, спиралата е низходяща. Нагоре се отваря като фуния, от която няма да излети нищо освен мисловни зловония. Долу изтъняващият край се е вкопал в земята, въпреки че тя никак няма да му позволи да пусне корени. И все пак е здраво закотвен. Почвата му е в умовете. Черните.

Алхимията

Обърната метафизика има омразата – прави се от диханието на една нематериална вселена, която пулсира с лепкаво-гумено усърдие. Киха нагоре само най-доброто, което носителят и може да даде от себе си – урожай от обсебване на нещо, в което не вярва, но иска да разруши. Не е нужно да има логика, само съсипване на фините нишки отвъд материята. Всички конкретни действия стоят в скоби като почти ненужни пояснения, които омразата чевръсто отваря и смесва със съдържанието на предходния комплот, вече подквасен от нея. Да почерни бялото.

(Някой е написал книга на висок стил. Ама защо не пише за повечето хора!? Друг написал книга, която е широко харесвана. Ама защо пише на ниско комерсиално ниво!? А коментиращият какви постижения има? – Ами критикува.)

Омразата счита себе си за алхимия, която може да прелива бялото в черно. Удовлетворена е и от безличието на полученото сиво. И просто се опитва да го направи още малко по-тъмно.

Маска в огледалото

Мразещите не признават никаква еманация, независимо дали се нарича Бог, ценности или е просто нещо бяло и чисто. Защото запълват мястото им с отчаяно отрицание. И страх.  Поставени под маската на благовидни названия. А всъщност, просто трябва да се отрича всичко. На никого да не се признае постижение в повече от останалите. Никой не признава никого за елит.

(Българин взел Оскар. Да, но ще се коментира как не бил показал точно както трябва българското знаме по време на церемонията. Хора направили благотворително събитие и събрали пари за кауза. Да, ама ще се коментират дрехите им и какво са яли на него. Понеже кои са те, че да са постигнали повече от критикуващите!?)

Доказване чрез съсипване. Да се разнищи нещо, сякаш се доказва същата сила като на създателя му. Под маската на разумен анализ. Но в неговия край няма синтез на извод, а локва от омраза, която се блещи като огледало на създателя си.

Избраните

Омразата се разлива под пиедестала на всеки ред. Гледа го изотдолу и търси ниската му природа, чрез която да го уязви. Но това не е трошенето на глинените крана на идолите на Ницше, довело до нов етап във философията. Понеже е отворило място за мислене в още множество нови категории, загърбени дотогава от разума.

Под ниския таван на омразата място за пълнокръвно живеещи абстракции няма. Там и йерархия не може да вирее. Категориите се приравняват и пресушават като обелка, като добиват същата полезност. Понеже от цялата цветност на реалността остават само отскубнати щрихи, от които се прави черно-бял негатив. А той е отрицателен и преобърнат по подразбиране.

(Иска се мнение за произведение. И отговорът – ами какво може да напише човек с мустаци като коцкар. Това се счита за аргумент. За творбата.)

Интелектуалният дискурс се превръща в състезание за жонглиране с твърдения. Който го метне по-високо, печели. Колкото по-високо, толкова по-… далеч от реалността. А тя е опорната точка, върху която се градят категории. И тук идва още една брънка от омагьосания кръг на омразата. Хората, от които се очаква да бъдат интелектуалния елит, не боравят с категории, разбираеми за останалите. От това отчуждение до омразата стъпката е най-много една. А това вече е обратната страна на монетата, която показва защото хората имат основание да не припознават лесно свой елит. И постепенно да се затварят под ниския си таван.

Посоките

Омразата вирее най-добре виртуално. В този свят няма четири посоки, горе и долу се определят само по мястото на екрана. Етиката не е цифровизирана, защото има само човешки код. Маската е пълна и съвършена, дори съществува самостоятелно като трол.

(Интернет е свят на цифрите. Знае се колко се заплаща за „лайк“, написване на коментар и защитаване на поръчана позиция на хора, наети на заплати да правят това.)

Виртуалната реалност е свят на количеството – абонати, прегледи, посещения на сайтове. Там смисълът е в цифрите. Омразата се опитва да бъде координатна система. Да има магнити, с които да привлича понятията в нейните квадранти, така че разрушителното да се пада най-горе. На екрана. В класациите за посещаемост и гледаемост.

В света на количеството, тя е гениалният манипулатор.

И после

Ако омразата успее да удави света, той ще се разпадне на парцали като пресечена застройка. Теоретично би трябвало в този момент мразещите да се насочат един към друг. Понеже са изяли всички градивни хора като бактерия, ферментираща всичко смислено. Ще настане черно-бял маскарад на хора, които са забравили какво представляват. И за какво ще се мразят тогава?

А има толкова много цветове между крайностите. Който се опита да разруши бялата светлина, просто я разлага на цветен спектър. Но това ще го видят другите, а не той. Понеже е с маска невидимка – за себе си.

Ана Димитрова