Лятната жега не е като вятъра да идва на пориви, да превзема улиците постъпателно и да напредва покрай сградите. Тя се стоварва от разголеното небе и впримчва всичко във въздействието си. Земята става суха, та напукана, и мащеха за тревата. Ако създадени от човека струйки вода си проправят път до отбрани цвета в градината, те ще продължат да си имат своите сочни цветни изблици. Другите постепенно ще станат жълти като Слънцето, което самодоволно оцветява растителността като себе си.
Дърветата ще удържат през цялото време, и когато жегата си отиде, ще въздъхнат и ще се разтоварят от уморените си листа. Изпълнили поредното си дежурство под парещия купол. Грижовни да не намалее сенчестото им петно. С него пазят влага за корените си, но и хората се прислоняват там. Природният чадър е по-уютен с прошумоляващите ветреещи се над главата листа, които могат да трепнат и при най-малкия полъх.
Хората чакат вятърът да донесе защитни облаци, а той се е измързеливил от топлината и само се подмята насам-натам по тротоарите и леко подмества незначителни дреболии по настилката. Най-много да охлади нечия влажна кожа, ако няколко потока се срещнат на пресечките и не могат да заобиколят човека. А той, мъчително пробиващ си път през прозрачната мъгла от задушна топлина, бърза да се прислони в контура на някаква сянка. Привечер, когато във въздуха се разтвори хлад, настъпва оживление. Човешките вени се възстановяват и кръвта щралка по-силно. Морно и мудно отначало, мислите се събират една с друга и се поздравяват, че не са се стопили. Защото в топлината има страст само когато е вътрешна, а не безмилостен пек.
Летният зной идва идва вяло и безмилостно. Разполага се еднообразно, монотонността се разтяга. Като лежерен джаз. Сгъстява се до мараня, в която въздухът изглежда като в огнено трепетно очакване. Топлото не го притеснява, той е търпелив до безразличие. Не оказва съпротива на пронизващите го нажежаващи лъчи, нито се радва на падащи през него капки, които го охлаждат и му отнемат праха. Дъждът е спасение, кратко и престорено. Като получи радостта на хората, той се оттегля и оставя замайваща влага, която прави жегага лепкава.
Градът изнемогва в пека и се опитва да се притаи в дебрите на климатизираните сгради, чиито корени почиват в неизменната температура на земята. Безсезонният им уют откъсва от изпитанията на природата в своята нежива среда. А там някъде, където стръмното измества сградите, стои една планина – прохладна, сенчеста и любящо зелена. Но малцина могат да се откъснат от протяжното градско ежедневие и да се почерпят с нейния комфорт…