Лятото разголва. Съблича от нас ежедневието и го просва на слънце, за да се проветри и натопли, че да не ни сковава през останалите сезони. То остава да се ветрее на балконите, докато ние го напускаме и се пъхваме под кадифената наметка, направена от доближените една до друга корони на дърветата в планината. Пачуърк от зеленолистни петна с различни оттенъци, чиято сянка тъпчем с удоволствие. Дори горските пътеки не отварят дърветата достатъчно, за да я накъсат навсякъде. И е непреклонна пред небесната жар.
Във високото на лятото има и поляни, невъзмутими към палещото слънце, които му отвръщат с цветя. В гънещи се тунели от храсталаци тече кристална вода, заобикаля нагорещени камъни без да я принудят да се изпари. На по-широки места около тази скоклива вода по хълмовете има разпръснати къщички, някога свързани в едно село. Сега те в най-добрия случай са летни домове за души – места, където ходим, за да стигне топлина до онова ни вътершно място, което събужда нашето лято и оживление.
За който не желае да се катери, има една голяма солена вода с вълни, благодатен дом на много осезания. Цяла година се мята и мели камъчета и черупки, разняся ги и ги мята, докато част от тях стигнат до зоната, върху която водата постоянно хвърля наметало и си го прибира. Тя мие пясъка на толкова чести пристъпи, че той даже не може да изсъхне целия, въпреки палещото слънце.
Нашите крака обичат да се разтъкават по този хрущящ и разместващ се под тях нагорещен килим. Те го побутват, за да се разсипе или пък се стрелкат с пръстите надолу, за да се съживят в по-влажния хладен пласт. Ако не сме заслепени, към нас блещукат разни стрити камъчета, прозрачни или само цветни, скъпоценни с това, че красят монотонността на плажа. И който не иска да си търси плячка сред мидените черупки и раковините, за него е морето, течното солено лято.
Ако не можем да ситгнем там, където слънцето изгрява иззад хребет или над водната линия на хоризонта, за лятото има и градски уют – когато саксии с разноцветия полазят по первази и стъпала, на всякакви места из дворовете и по огради. Или се провесят от балкони, сякаш са толкова пишни, че преливат. Една свежа утеха, лятната дреха на града е пъстра там, където хората не са оставили циментът и настилките голи. Макар и ефирна, флоралната наметка променя вида и прошумолява с приятното предусещане за хладна сянка. Или пък течението, което вдига пердетата на прозорците и разпердушинва леки вещи в стаите, само и само да ни разтуши с полъх.
Лятото е бягство. От слънцето или под него. Игра с екстремалното и наслаждението. Топлина, светлина, птичи песни, плясък на вълни, просвистяването на стройно и единодушно накланящи се под вятъра клони в гората, плясък на фонтани или претълкулване по носеща се вълна, изблик на цветя – всички се събират в едно, сякаш всмукани от фунията на осезанието и се появяват по лятному в шепота на раковина или глухото свистене през комин на опустяла планинска къща. В зависимост от това дали наето лято е високо или солено. Но всякак е лято.