От купола на храм или от неземно царство, любовта и вечността на божественото си взаимодействат във висш порядък, който е далеч отвъд щастието, защото пребивава на ниво много над него.
Човешкото привличане галопира между отделни хора и обстоятелства. Опитва се да се съпрокоснови с тях. Удря се в нещо и отскача в рикошет – било то отвратено или подсилено. И после, ако узрее и порасне до любов, хармонията и щастието са още по-изплъзващи се. Защото, любовта е самомнителна и капризна, не обича да се застоява, но пък бърза да изостави, за да не загуби стойност. Мимолетността на нейните подаръци ги прави безкрайно ценени и преследвани. Обича да се отдалечава и да подмамва…
В една митична древност, Орфей създава вълшебни звуци, които минават между измерения – това на хората и отвъдното – на божества и сирени. Омайва и изважда от реалността с тях. И любовта му го свързва с горска нимфа, женско божество – дриадата Евредика, нечовешката красавица, която обаче умира съвсем по човешки, но не от любов. Може пък и това да спасява последната, неконсумираното минава по-лесно в пределите на нетленното. После, Орфей пренася песните си, вече тъжни, в подземния свят – другият, отвъдният. В опит да върне оттам обекта на любовта си. И нея самата. Но, връщайки се към човешкия свят, той се поддава не нещо човешко и губи жената, а оттам пътят му е към собствената му кончина. Без музика.
Но пък, любовта му може би се е трансформирала, макар и до неузнаваемост, в необходимост да навежда прекрасен порадък в света. Бил един от посветените а-бии (нежизнени), защото не водели нормален живот, с жизненост по общовалидните критерии, но пък извършвали орфически мистерии за човешко благополучие. Трагично принуден да отдели чувството от неговия обект, той напуснал нивото на щастието и се заел с мистично единение с по-висшия порядък.
По-късно по време, в място за подобно свещенодействие, храм, любовта посещава противоположността на Орфей – отблъскващо уродливият Квазимодо. Но пък тя (както жената, така и любовта) е красива. Трасформира озлоблението на отритнатия в благородство. И тук, обаче, се стига до трогателно взаимодействие с отвъдния свят. Първо чрез убийство за опазване на любимата, а после и със собствена смърт, избрана доброволно. Защото, трагичното консервира любовта, понякога я запазва даже отвъд пределите на реалността. Или, както в случая на Квазимодо и Есмералда, я изпраща в селенията на трансцеденталното, понеже там е по-възможна в безтелесността.
Орфическите мистерии се извършвали само от мъже, църковните тайнства се отслужват също само от мъже. Жертваната красота на жената и на любовта (и двете в женски род на български), независимо дали доброволна или принудителна, е често срещана цена за замяната на носената от/към жената любов с божественото, отвъдното, трансцеденталното. И става толкова висша, че отделните ѝ носители се разтварят.
Ако любовта е единение на две същества като път към метафизичното, то те понякога, пак от любов, стигат там и поотделно, макар да ги свързва това чувство.
Сведенията за легендите за Орфей са от: http://www.perperikon.bg/home.php?cp=8