Лекотата я има винаги – не само като леснота на действието, но и като облекчението на почивката. Отхлабената хватка на напъна за постижения. Една топла вълна по тялото. Звукът от птичките, възприятията от природата и околния свят стигат до съзнанието. И не са му дразнител, защото вече не е сгърчено в организиращия спазъм, който пуска ток по отделните чипове на ума.
След сюблимацията на плодотворното и продуктивно съсредоточаване, в които умът изземва правото да издевателства над тялото, да пренебрегва функциите му и да му отрежда само минимуми, следва разпад. И то не защото организмът успява да уреди отмъщение, ами умът стига до там, че стремежът му да извисява дейността си стига до полет, в който, обаче, душата заплашва да отлети. А тя му е потребна, че тялото без нея не е живо. И няма да го поддържа. Съзнанието прави отстъпление, но много временно. Понеже се е съгласило на него само защото си е обещало за после още по-голяма концентрация на усилия. Неговата черупка от мисли се разпада и отделните шлюпки сякаш се стриват на прах. Умората минава в нелегалност.
Краят на мислите за постигане на цел се изнизва като пуснат от балкона копринен шал, който лети надолу и пропада. Но, в разтовареното си облекчение, човек може да се наслани на плавното трептене на меките гънки и как той се носи по вятъра. Няма значение, че отива надолу. Вертикалните координати сега не са доминиращи. Стремежът към по-горно е хоризонтиран и усмирен.
Съзнанието се разтваря, дебрите му се разлистват и освобождават тегобите. Последните, останали без оловната си връзка с тъгата и стреса, преживяват отприщващата си метаморфоза по пътя към безгрижната безтегловност, сдобиват се с ефирни цветни крила и започват да вибрират с тях в ято като аура. Трептящ облак от пеперуди, роден от човешката глава. Те пърхат, но, не се разлитат, защото дълбоко в същността си имат заложена мъдростта на цикъла и знаят, че ще им се наложи отново да се потопят в смирението на яйце, ларва, какавида. Страниците на съзнанието пак ще се стегнат и прилепят една към друга, за да образуват единно тяло на книга, в която човекът да чете и записва материала на своите постижения. И ще бъде затворена само за негов достъп.
И става така, че роякът на мислите каца и крилата на пеперудите са толкова наблизо, че сякаш образуват гоблен от пъстри петна. Разсъжденията се окопитват и изправят и векторите им се насочват в една точка. Средоточието на целта оживява. Прозорецът към птичата песен, топлите слънчеви петна и динамиката на вятъра се затваря. Човекът остава сам, за да сътвори от себе си нещо, което още не го е имало, да надскочи предишния си лимит. Ако се вярва на английския израз, пеперудите тогава са в стомаха. Да го човъркат там с пърхащите си криле и да държат човека извън баланс, за да се бори за комфорта си. И така до следващото принудително спиране на устрема, предпазител преди предела.
Двата вида лекота отмерват ритъма на облекчението и постиженията. Като пазители на една лента от мъдростта на цикличността. А безтегловносттта е красива като крилата на пеперудите, които я разгръщат.