Още от началото на сегашното ни летоброене съществува изразът „хляб и зрелища“. Авторът му, Ювенал, не е бил много тачен в империята-родина, но това не намалява силата на сентенцията му, която формулира екзистенц минимума на потребностите на масата, наричаща себе си общество. И всички, които пребивават комфортно в нея. По нашенско се ползва думата „сеир“, от турски корен.
Сеирът е наблюдаване със задоволство на нещо, и колкото по-неприятно е то за някого, толкова удовлетворението на гледащия е по-голямо. Обикновено това е в персоналната форма – когато „гледаш сеир“ на някого. Очаква се последният да се резили, за да не разочарова впития в него жаден поглед. Няма значение, че човещината не се включва в сметките. Тя не е забавна, много е трудна за постигане и задържане. А лакомството за ума, наричано и с еквивалента на по-колоритната за нас турската дума – „зрелище“, е по-вкусно и лесно смилаемо. Ако една случка или обстоятелство е достатъчно зрелищно, за да е подходящо да бъде консумирано като сеир, то тогава наблюдаващият го директно става потребител на гледка. Той може и да не осъзнава за превъплъщаването си в тази роля и поради това, да не се сети да се намери в случващото се, дори и някой да има нужда от помощ. Израждането на емпатията във философия на воайорство не тревожи извършителя. Защото той не може да погледа сеир сам на себе си и да разбере как изглеждат действията му.
Сеирът е и продукт на отчуждението, на стоенето встрани. Липсата на съпричастност до степен на достигане на границата на маргиналността. Това е удоволствието да гледаш отстрани на случващото се на някой и да не можеш/желаеш да се включиш. По-лесно и насищащо е да си намериш удобно място, от което да наблюдаваш. Необезпокояван. С блажен отказ да повярваш, че може следващият път ти да си обект на сеир. Но, не, наблюдателят винаги се счита за по-умен, защото разбира чудесно това, което е чуждо преживяване, и никак не му и трудно да сметне, че има подобно дълбоко и всеобхватно разбиране и за собствените си обстоятелства. Човекът се поздравява с това, че е изпълнил сентенцията, че гениалните неща са прости. Животът е разбираем, всички освен него грешат и се резилят.
Зрелището може да бъде много завладяващо със своята пищна грандиозност, безплатен пир за сетивата, който увлича и съзнанието, ако и когато е податливо. Защото изкушението да се оставиш на еуфорията от вълнуващата псевдо съпричастност на мащабния хепънинг е голямо и трудно преодолимо, когато знаеш, че нещо безплатно може да те забавлява. Но тук участието е само във видимата част, никога същинската. Зрелището обикновено е продукт на манипулация – прекрасна, всеобхватна и изпипана с помощта на съвременните технологии и познания за хората. Вирус, който се разпространява лесно и вирее добре. В благодатната почва на умовете на „наблюдателите“. Иначе казано, сеирджии. Пациенти, които ползват лекарството „Сеир“.
Какво лекува сеирът? Нищоправенето, но само симптоматично. Без за премахва първопричината. Защото забавлението на зрелището може да запълни празния живот само временно и обратимо. И след това се връща настървяването да се търси отново бърза храна за ума, която да го засити. Всъщност, сеирът не лекува нищо, той е просто забавление. Тоест, помощно вещество, а не активна съставка. Последната изисква активност на човека, да постигне нещо сам, нещо, което да го вълнува и да изпълва мислите му, дори и мъчително на моменти.
Ако сеирът е лекарство, то значи и тук важи това, че дозата прави отровата. Което не помага на хората да не прекаляват с него, никак даже. Защото за много хора то замества истинската духовна храна, с която може да се нахранят. И става емоционалният придружител на храната за стомаха, който служи за задоволяване на лакомията на главата.
Възрастови ограничения? Няма, за сметка на противопоказания и странични ефекти. От тях – колкото щеш: леност на ума и празнодумство. Консуматорство вместо импулс за съзидание. Завист, ако някой не успее да се орезили и покаже, че е способен. Отчуждение и отпадане от потока на активността. И множеството вторични.
Как се ползва лекарството „Сеир“? На практика – за съжаление неограничено. И предизвиква пристрастяване. Почти безотказно.