Много преди Исус Христос да е бил разпнат на кръст, Балканите са били разпънати на кръстопът. Периодично възкръсват техни части и после пак минават на заколение. С такива цикли тупти сърцето на полуострова. Пиперливите му юнаци и нормалните жители са винаги били много по-близо до кръстопътя между този и другия свят. А от кръстопът се тръгва най-лесно на някъде и всякъде.
Местните хора не стъпват на този кръстопът, те по-скоро живеят крайпътно до него. И ако нещо ги извади от домовете им и ги избута на пътя, те трябва да избират. Могат да се опитат да избягат по малки пътечки, но техните криволици не се отдалечават от голямата посока. И често, докато избират, идва някой вихрен поток и ги запокитва в която си иска посока и за тях остава само да решат как да се върнат да видят дали имат жилище или руини. Опитвали са да строят домовете си далеч от друмове, но безпътицата ги отбива и отделя. Ставали са толкова изолирани, че почти не са били на този свят като нямат връзка с него. А кръстопътят с другия е неотменим, те могат да бягат само от земните прашни пътища.
Ако на кръстопът се срещнат дявол и ламя, какво ли ще стане – севда или сблъсък? Тукашните легенди може даже вече и да са отнесли сказание за такова нещо. Дали тези двамата може и да се разминат и всеки да продължи по пътя си, че толкова друмища има, та всеки може да стъпи на отделен? Може ли да тръгнат по един и същи път, че тъдява злосторниците се сдружават, за да разпънат помежду си безпризорното добро, вечно запътено нанякъде? И защото тук разнородностите се смесват, раздират си дрехите и правят една обща носия от парцалите. После се нагиздват с нея и завиват общо хоро, сладостно и често кърваво, от тук до над хоризонта, в нематерията на света, в който дяволът и ламята са същите сенки като хората.
Тук е предверието на всичко, до което водят пресичащите се пътища. Сегиз-тогиз и на ада също, че нали от тук лесно се пристъпва в отвъдното, ако пресечеш пътя косо. Или ако се засилиш много и подминеш кръстопътя, та той те придърпа и те засмуче къмто нагоре, защото от объркаността на избора му тук долу спасение няма.
Четирите посоки се събират на зъл възел и като излязат от Балканите, пак всяка си тръгва за себе си. Множеството лични възли правят плетеница, а тя мрежа и така се хващат съдби и се кръстосват и събират нишките, които влачат след себе си, и се завързват и още, и повече. Стълпотворението на страстите строи своята кула, на пресечната точка на друмищата, в гнездото на ветровете.
Сега духат много ветрове и се готвят да стават ураган. И още нови хора искат да дойдат тук да си построят пътища или само да вървят по тях. А те ще се пресекат с вече съществуващите тук, отдавнашни и по-скорошни. Ще трябва да се строи още едно предверие към стълпотворителната кула, през него още някой ще търси път към небесата на безсмъртието или ще праща други там. Апокалипсисът пак ще праща хабер, апък ще го превеждат като поличба и ще се чудят дали е добра или на беда някаква си.
Сетне в предверието ще има горчива церемония, материята ще бъде скоропостижно разпната, защото вярата във възкресението е силна. По-стръмните друмове ще опустеят. После никой от възкръсналите няма да ги търси, ами ще прави нови, всеки с отпечатъка на устрема му. Защото, предверието е само междинно, през него се преминава временно, както през кръстопът. А за който застане да живее в и покрай тях, как ли се задържа животът на такова място? Без да хване пътя нагоре…