Къде е ореолът?
(Продължение)
Дали е възможно отново връзката на хората със свещеността да бъде опосредствана? Дори и формално само? Ако приемем църквите като символ на пространство с максимално сгъстена свещеност, то там човешкото съзнание е възможно най-окупирано. Внушение се представя на всички сетива – слухът чува песнопенията, обонянието възприема мирисът на тамян, вкусът получава нафора, зрението вижда икони, осезанието – държат се в ръце свещи и се докосват икони. Интензивното активиране на сетивата като пък към съзнанието е механизмът за въздействие: „Символите събуждат индивидуалния опит и го преобразуват в духовен акт, в метафизично възприемане на Света“. В църквите крещящи икони няма, стилизираните свещени изображения гледат от дървената си основа благо и мъдро, при случаи на чудеса може и да плачат, но не крещят. Те са свещени по стария начин и очакват само хората, които пожелаят да намерят пътя към тях. За другите – вече има икони и на други места. Понякога дори и крещящи, като актуално красива, атрактивно гримирана жена с предизвикателна поза, съблазнително излъчване, която хищно доминира възприятията от огромен плакат някъде в полезрението ни. Защото за модните икони е характерно да са крещящи. И създават почти противоположно внушение на това от безплътните почти двуизмерни икони в храмовете.
В днешно време визуалното битие на всичко е под формата на снимка. Иконите в църковния им вариант са нереално изглеждащи изображения, от които всъщност никой и не очаква да изобразяват нещо конкретно. Още повече, че църковните канони не позволяват предаването на разпознаваеми характеристики от вида, който очите ни вече са свикнали да получават. Иконите са само изображение, което служи да отвежда енергията на мисълта към реалността на идеи, представи, понятия. Посредникът или инструментът, който ползваме ние, за да отправим съзнанието си в трансцедентална проекция: „символът не само „отваря“ Света, но и помага на религиозния да достигне универсалното“. Техният монопол, обаче, в това начинание е отдавна разбит. Месии, гурута и други вестители на сакралност вече могат да бъдат видени във филми, картини, снимки. При това с доста по-въздействащата достоверност на триизмерната прилика с човешко същество. Разбира се, там ореол в повечето случаи няма, поне не видим такъв.
От друга страна, икони дават власт на човек да навлиза в компютърна програма или виртуална реалност, значи по аналогия – може да му дадат власт да влезе сам в територията на сакралността. Просто иконата трябва да бъде активирана от просветен ум. Иначе казано, да бъде докосната от искрата на божествения огън в самите нас. Значи и искра от благодатния огън…
Човекът става едно по-различно триединство – съд на божествената искра, свещенодеятел и обект на свещенодействие: „от един определен стадий на развитие на културата човекът се възприема като микрокосмос. Той е част от Сътворението на боговете … животът му е сходен с космическия живот: като божествено творение, космическият живот става образ модел за човешкото съществуване.“ Ореолът избледнява, защото вече няма нужда да бъде видима отлика между изобразената на иконата висша същност и човека, гледащ иконата. Понеже последният, отхвърляйки задължението да живее като религиозен човек, е пристъпил в съществуване на вяра в собствената самобожественост. Отделянето на индивида от принадлежността към една спояващат религия го оставя сам със себе си и често го изправя пред плашещо, а понякога и страшно, запознаване със собствените му вече необуздани и стремителни мисловни и емоционални вихри – „частните митологии“ на модерния човек, мечтите, сънищата, фантазиите му и т.н. не успяват да се издигнат до онтологичното ниво на митовете, тъй като не са били изживени от тоталния човек и не превръщат частната ситуация в примерна.“ Ако съвременният човек има потребност да запълни опразнената ниша на свещеността, то иконите там трябва да бъдат различни от досегашните.
От друга страна, обаче, човешката представа за света винаги има нужда от подредба. И ако тя няма да е продукт на концепцията: „щом е излязъл от ръцете на боговете, Светът остава пропит със святост“, то значи тогава търсенето е на първопричината, отдаване преди това на бог(ове). Но пък нали човекът носеше частица от бога в себе си? Как да разбере начина, по който самият той създава/е създал света?! „Всяка екзистенциална криза отново поставя под въпрос реалността на Света и присъствието на човека в него: накратко, екзистенциалната криза е „религиозна“. Очевидно е в генезис нова визия за всичко, задавано преди от религията. По нейно време „за да живее в Света, човекът трябва да го основе“. А сега човекът е изправен пред огромната пропаст, отворена от победата му над нея (религията).
Иконите сякаш стават огледала на самите нас, когато застанем пред тях. Възможно ли е да виждаме едни плоски схематични създания, без дълбочина, като почти несъздаващите усещане за триизмерност „оригинални“ икони в църквите?! Похвално трезвият ни разсъдък се реализира в борбата си с нашата дълбочина, където търси демони. А от там вероятно крещят не изчадия, а нашите си „икони“. Крещят, за да ги чуе разумът или за да го надвикат…
Децата на разума винаги търсят реализация извън себе си, опитват се да дадат нещо на света. Ореолът също е извън изографисаните светци, но по изображението на иконите не може да се види, че той се осветява отвътре, от късчето божествена същност. Творчеството е процес на изваждане на вътрешното наяве. Двоичността на света ни дава два пътя за него – агресията, при която човек се опитва на наложи на света своя си поръдък, и вторият – при който човек показва на света чрез свое творение какъв порядък има в себе си. Последното е дар от него към света, енергия, претворена във вещество. Ореол – божествена искра, преродила се в „плътта на материята“.
Ореалът е около нас винаги, оказва се, просто не е запален или вече е загасен.
Всички цитати са от: Елиаде, Мирча. Сакралното и профанното. София, Хемус, 1998.