Задружният рояк е носеща се динамика. Той е летяща организация. Неговата организация е активна мъдрост. Всичко при него става в полет, защото времето и пространството, бидейки свързани, когато не са изкривени, а добре организирани в правилната форма, не се спират пред гравитация, и крилата с лекота носят финото телце където е необходимо. Пък когато настане време за връщане в мястото на кошера, тогава крилата отново прибират при организацията, в динамичен порядък. Жуженето, тази работна суета, внасянето в килийката на нещо питателно, това е усмирената организация, плодоносните усилия на структурираната заедност.
Има и в човешкия свят еквивалент на кошерите – клъстерите – това е сгъстяване на организация. На икономическата дейност, на човешките отношения, на виртуалното пространство. И вече – на финанси. Там възвращаемостта за тях е една от най-големите и наличието им допълнително засилва пулсациите на сдружаването и структурирането. Толкова невидими връзки организират всичко, един голям кибер рояк на чипове, контрол и технологични удобства. И всичко жужи с течащите по кабели и трептения байтове, команди и импулси на електрнно-невронни мрежи. Сякаш там има повече активни измерения, поне в човешките осезания за действителността. Като вискозна реалност, в която квантите са човешки същества. Макар и целите покрити и допълнени с технологии.
Там е пренаселено, умно и неприродно. Също и добре структурирано като отношения и управление. И в това има аналог в пчелните кошери. С правилните шестоъгълници на техните медни пити може да бъде поделена равнина без да останат празноти. Мъдро, рационално и полезно. Пчелите правят такива правилни шестоъгълни килийки за своя мед сякаш някъде дълбоко в тях има един пространствен разум, който им помага да ги подредят една до друга красиво и същевременно функционално. Като израз на смислена структурираност, каквато те имат и в рамките на рояка си.
А извън кошерите остава природата – цветята, които чакат да бъдат опрашени, защото са екзистенциално застопорени към земята, тишината след като се разсее преминаването на жуженето на кошера и въздухът си отдъхне от вибрациите на трудолюбивите ангажирани с материалното натрупване крила на пчелите. Пространството за свободно съзерцание и единение с наличното.
Растенията там не биват опрашвани само от пчели, но и от оси, за които се смята, че са техни прародители. Само че едните са се тръгнали по трудоемкия път, който ги е прибрал в кошер, а другите се реят в природата, загрижени само за собственото си оцеляване. И по-дивите предци не умират, като ужилят човек. Явно природата може да понесе да се ръси отрова, не би посмяла да отнеме защитното средство. Само за обитателите на кошерите то не е необходимо, там трябва да ги пазят неща, далеч по-сложни от собственото им устройство и оцеляване.
България е много далеч географски и като манталитет от високотехнологичните клъстери. За сметка на това, тук има толкова отрова – завист, злоба и отмъстителността на първичната невчесана представа за справедливост, която предполага, че природата е длъжна да се погрижи за теб. Дали в нейния простор летят повече оси? Жизнени, първични и способни да се защитят, без да умрат? Дали са останали пчели, които да опитат да правят кошер тук или всички са отишли в готовите животрептящи кошери там другаде? Осите също имат своята организация, касти и царица-майка, както пчелите. И те също помагат за опрашването, но мед не трупат, те не се чувстват длъжни да създават нещо другиму.
Тук, при нас, всеки се чувства свободен да ползва природата, да я облагородява по своето усмотрение и творческо хрумване. И никой не се чувства длъжен да озапти нейното разнообразие в правилна шестоъгълна форма. Че тя, природата, нашата вътрешна, пък и тази на тревичките и пчеличките, даже и осите, си има собствен непоклатимо мъдър разум. Царицата майка е собствената майка, обща царица не е необходима, понеже не всички са братя, ами всеки е самостоятелно летящ. Йерархията е от сила, а не по организация. В България може да има клъстери само там, където природата е дала в изобилие красноречиви дадености за отглеждане на нещо. Както в Розовата долина. Естествен клъстер.
Осите повече обичат да живеят близо до хората. Може би защото не умират след всяко ужилване, което им правят. Пък и могат да взимат от техните храни и напитки. Дали това е големият закон за привличане на подобия? А пчелите гордо работят в своя си мъдро и благородно организиран кошер и също толкова благородно, достойно и трагично изчезват заради вредите от човешката дейност? Технологичните клъстери не предполагат около себе си природния клъстер – кошера. Освен ако първите не създадат своя начин за промяна в подхода си и поддържане на неотровена среда около себе си. Но, както те, така и кошерите трупат в себе си блага, донесени отвън, това е логиката на тяхното съществуване. Дали технологичните ще могат да създават полза, без да вредят, и да намерят начин да „опрашват“ околностите си, вместо да изсмукват само ресурсите им? Колкото и парадоксално да звучи, възможно е отговорът да се крие в още несъздадени технологии, които да позволят това. Вероятно нищо по-малко няма да свърши работа.
А иначе – ако българите трябва да реализират правилността на шестоъгълниците, те няма да се откажат, но ще я изпълнят толкова цветна, с кръпки и оръфани подвити крайчета, че регулярността едвам ще намери от къде да се провре, за да се покаже. Събирането в едно за тях е работа на безусловно наличната мъдрост на природата, а не напасването в едно пано на собствените им лични парченца. Апък организиране в йерархия, когато от парченцата трябва да станат триизмерни фигури, това вече е по волята на повелите на мирозданието, както и ако то натъкми измеренията на ръбчетата. Това е ползваната тук мъдрост, от която се очаква сама да ни се разкрие и прояви.