Жилавите сокове на корена

Там, под земята, е хубаво и живо. Понеже растенията са си скрили отдолу зародиша на потомството, точката, от която ще се развие линията на наследствеността и приемствеността във времето. Защото, надземните части са податливи на всички атмосферни и сезонни влияния. Те са зеленият разкош, който поддържа краткотрайните цветчета, но стабилността е в земята. Тя е последното убежище и хранилище на силата, дори когато над нея е мъртвило, мраз и катастрофа.

Има растения, които създават поколения с корените си. Картофите например. Като коренът си отгледа грудка, подземен плод. Над пръстта се вижда една зелена част, която повяхва в края на сезона – отчайващо и необратимо, така изглежда това във видимата част. Тези растения са прозаични, хранещи и надеждни. Земни – през най-трудното и в отчайващото. Тогаз, въпреки сковаващия мраз и точно по негово време, в сърцето на зимата и пъклото на ледените води, един кръст се хвърля. След него и мъже. В смразяващата вода, той и те. Един отколешен, ритуал, в който мъжете показват, че жизнеността и силата им е повече от вледеняващата нежизненост на всемира. Те са даже с народни носии и вият хоро в реките. Йордановден, Богоявление, Водици. Като пластове на стенописи, че и отгоре замъглени от натрупания дим от свещите. И на празниците корените са дълги и скрити нейде.

През останалото време, с народните ни носии или без тях, едни българи вият хора в чуждестранни градове, които са ги приютили. И там са си засадили грудките, извадени по неволя от родната почва. Но, коренът може да порасне и без нея, просто ще е нов и къс. Дълго време само ще оцелява и ще минат много сезонни цикли, докато новата пръст му стане родна. Просто трябва да се родят в нея поколения.

Но, коренът си е корен, здравата връзка с почвата, от където започва съществуването. В социо-културната тъкан, това са народните обичаи, ритуалното пресъздаване на отработено и излъскано от време и мъдрост възприятие за вселената и собствения свят в нея. Когато бури и превратности обрулят цветовете и вейките, след това стигнат и до клоните, ако не пожалят и стъблата и дънерите, то остават корените под защитата на земята. В момента българското общество, в надземната си част, и по-точно – по върха на най-високите клони, е кухо, презряло и червиво. Част е окапала, а друга ще я последва в размазващ полет надолу към мястото за гниене. Там ще принесат полза – ще създадат тор и хумус, почвата за нещо, което може да се окаже с по-малко кисели и келяви плодове. Ще се разпаднат и частици от тях ще стигнат до корените, от където пък, други частици ще тръгнат нагоре, да опитат да направят ново зелено оперение.

Все повече хора се включват във фестивали на фолклорни носии, танци, песни. Разровили са опадалите листа и в почвата под тях са открили корени, а в тях – сокове. Истински и движещи се, въпреки зимата. Кодът на гените, неизтриваем. Оставят си дънките и смартфона и влизат в студената вода, за да вадят кръст и да покажат, че имат мъжка сила. А тя, последната, има два полюса – мъжки и женски. По средата е нулата. Студът, безразличието и неопределеността. Индивидуализмът, модерен и провъзгласяван, не означава, че можеш да си избираш за себе си несъществуващи неща, защото ти се струват прелестни. Има си правила, рамки и ритми вселената, тя не се интересува, че не са ни изгодни. А традиционните празници са преодолели суетния бунт на човека и са закрепили мъдростта на мирозданието.

Затова, все повече хора се връщат назад, до там, където е имало нещо здраво. В традиционните неща. Доколкото и както  са достигнали до нас. Отначало се възпроизвежда само формата им, пък после може да се пита и какво съдържание е довело до нея. Така, сигурно ще се разкрият трасетата на корените, от къде те взимат силата за цялото растение и какъв е бил смисълът, вграден пра-навремето във всеки обичай. По фигурите на шевиците ще се чете, има силни аргументи, че те също носят смисъл.

Атестичната модерност първо дойде като атеизъм по време на индустриализиращия комунизъм. Не се получи красиво растение с разклонение вейки, цветове и после плодове. Работещите в роботизирани предприятия се прибираха в панелни домове с домашно тъкани черги и китеници. Соковете тръгнаха от корените нагоре, тамън бяха стигнали до клоните и се случи поредното сътресение, закодирано в ефемизма „преход“. Растението не цъфна, от пролетта с очакването за това, то отиде в зимата, но без да мине през лято и есен, ами назад по календара. А чергите и китениците бяха вече прибрани, по-малко от тях – изхвърлени.

После, в подновената зима, модерността в България за пореден път не се състоява пълнокръвно. Материалния недоимък и социалния натиск изпращат соковете обратно към корена, да се снишат и заключат в грудките, за да може, когато времето отново тръгне напред, да достигнат до пролетта.

Един блажен топъл и благодатен ден, растението ще започне да се надига, ще пробие пръстта и ще тръгне нагоре. Може да е силно и здраво, защото преди това соковете му са били долу, при корена и там са попивали силата му. През смразяващата дълга-предълга и повторителна зима. Когато е било боязливо прибрано в пръстта. До тогава, обаче, може обичаите да са доста съживени и да дават живително разнообразие.

Снимката към есето е от http://img.photo-forum.net/