В: Героите на романа живеят в патриархално общество. Защо си избрал тази епоха за разгръщане на действието на романа, който говори за някаква форма на вътрешно просветяване на човека, актуална в момента?
О: Избрах този период поради една единствена причина – в началото, защото, за да се развие сюжетът по този начин, по който аз исках, за да стигна до финала, те не трябва да имат комуникация помежду си. Тоест, не трябва да има телеграф, не трябва да има телефон, мобилни телефони, ако щеш и с гълъби да е трудно да се направи, и това беше причината. Когато потърсих дали да е малко по-назад или малко по-напред, се оказа, че горе-долу това е периодът, който отговаря на това условие. Освен това, това е период, който много малко е описан в литературата и в историята. От 1700 до 1800 г. почти нищо не се знае за територията, на която сега е България.
В: В твоята книга ти разказваш еднакво откровено за всичко, за вътрешни преживявания, за случки, в това число и за интимни и тогава заклеймени неща (след като уточнихме за кое време се отнася книгата). Дали сега обществото ни е готово да коментира така открито, откровено тези неща или само първите лястовички прелитат?
О: За първите лястовички не мога да кажа, че е така. Да се върнем още по-назад! В началото, когато аз е трябвало да ухажвам момата, ухажването се е състояло в това аз да мина по улицата, тя да е горе на прозореца, леко открехнала кепенците, и да се погледнем. Бабите, които са седели пред дуварите на едни пейки, са ги удумвали и си викат: „Ей, при нас такова нещо нямаше, гледай ги тия вече, какъв разврат!“ След това, аз заедно с тази мома, когато се вземем, се женим, ставаме възрастни и започваме и ние да одумваме следващите, които, вместо да танцуват на хорото през кърпа, те се хващат за ръце, което е нечуван разврат. След което се оказва, че това се приема от следващото поколение, апък в следващото поколение се оказва, че аз мога да отида на извора да ти взема китката и да ти напия водата, след това се приема като нещо съвсем логично от следващото поколение, че с теб може да се виждаме, да си общуваме двамата, даже да се докосваме може. Следващото поколение приема, че освен да се дококсваме, може и да се целуваме, даже може да правим секс, но при условие, че се оженим. Следващото поколение казва, че, абе, може и да не се женим. И последващото поколение … Сега, в момента, сме на таката степен, в рамките на може би 40-50 години стана, при която вече не е толкова страшно, ако се роди дете в извънбрачие и това да се приема като нещо почти нормално. Та, еволюцията е много голяма и тези, които са говорили преди 100 години едно нещо и тези, който са в момента, говорят по съвсем различен начин за интимността.
В: Хората объркани ли са между представата за грях (в съвременен атеистичен вариант да речем, че грешка или провал) и собствените си потребности? Били ли са объркани във времето, описано в романа ти?
О: Човек винаги, когато направи нещо, което не е по нравите и по обичаите, от хората се смята най-лесното, което може да му се лепне – или гаф, или грешка. Единственото, за което е допринасяло това, е само за вътрешните ни терзания. За това да платим данък обществено мнение. И те са го плащали и го плащаме и до ден днешен. Не смятам, че по някакъв начин има грях или греховност, защото грехът е нещо, което извършваш неправилно спрямо … и тук се спираме – спрямо кое?! Бог нито очаква, нито иска от нас каквото и да е било. Господ е този, който очаква, Господ е създаден от нас, хората, да го има и да господства над нас. И ако го премахнем него, тоест ако тогава премахнем всички тези митове и легенди и описания на ада и на рая, значи се оказва тогава, че каквото и да направя аз, то не е греховно. И не е греховно, защото аз с този човек, или само аз, съм решил да направя еди какво си. За мен то е правилното, то е хубавото. Основното, което се смята за грях, това е прелюбодеянието или любовта, когато е без венчавка. Затова даже съм се опитал в книгата да го опиша, че самата Библия в Сътворението, то не само в Библията, и в Стария завет, и в Корана го има, за съжаление са в грешка.
В: Твоите герои често извършват или пожелаван някакви неща, които не са приемливи за обществото и хорското мнение, но в повечето случаи сякаш не изпитват срам, ами по-скоро имат активна реакция – опитват се да направят нещо, с което да избегнат присъдата на обществото и реализираното от него наказание. Това освобождаване ли е от срама или просто заобикалянето му?
О: Значи, то е и двете – и заобикаляне, и … Но, дайте да видим защо! Какво е това нещо, което се извършва от който и да е човек, и да е толкова небогоугодно? Какво е това нещо, което толкова да навреди на другите човеци?! Това дали аз се обичам с дадена жена и искам да бъда интимен с нея, това не пречи на никой, освен на мен или на нея. На никой друг! Обаче, в един момент обществото решава, че не, то ще ви попречи, защото: … точка. И започват оттук нататък да се разискват някакви норми на морала, или норми на греховност или на грешност и така нататък. Моите герои в книгата се опитват да живеят собствения си живот и в повечето случаи, както например на Спасовден, намерили са начин, включително като колектив, да прескочат една от заповедите, която е в основите на морала: „Не прелюбодействай!“. Намерили са го начина това да го заобиколят, за да могат да бъдат честни със себе си. Хората винаги са били мъдри, много мъдри. И единственото, което им е пречело, това е тази религия, която се опитва по всякакъв начин да им наложи някакви норми, да им наложи някакви ограничения. Те винаги са се съпротивлявали на това нещо. И са успявали!
В: Десетилетия след сексуалната революция вече привидно няма табута за постигане на чувствени удоволствия, но хората все още или все повече страдат от душевни и психични проблеми. Това означава ли, че има още думи на Бог, които Господ е изкривил, и които хората още не са проумели и коригирали в представите си?
О: Аз не смятам, че са паднали табутата. Табутата ги има и в момента и затова аз виждам, даже тук, когато се реши да се прави гей парад, например, какво е отношението към тези хора, които са с друга, с различна сексуалност от нашата – нормалната, виждам какво е отношение към чуждите така наречени грехове, какво е към собствените грехове. Когато разберем, че някоя мома в съвремието ни е забременяла от някой и не се знае кой е бащата или тя го крие бащата, всички я сочат с пръст и я обиждат, и нея, и детето в училище. Но, ако това се случи на мен самия, започвам да му намирам хиляда други оправдания. Така че, табутата няма скоро да паднат така изцяло, както аз си мисля. А под сексуална революция аз не разбирам жанровете в секса, разбирам сексуалното да отпадне като табута в мисленето ни на нас като човешки същества, че всяко нещо, с което желаем да бъдем в интимност с някой човек, ако не е по принуда, не е нещо, което да наранява другия, то е хубаво и приятно. Има още много време, докато се случи това.
В: Последствията от припокриването на Господ и Бог в представите ни вече са проявени, както и в книгата, и се надяваме, че все повече хората ще бъдат наясно с тях, особено след като я прочетат. Но, търсенето на божествеността в самите нас сякаш все още е в своето начало, поне в масов мащаб (или начало на възраждането на това търсене), смяташ ли, че това би могло да крие своите рискове от залитане в пагубни крайности на това търсене и експериментиране?
О: Не, не виждам по-пагубно от това, което сме в момента, с какво да стане по-пагубно! Напротив, когато започнем да възпитаваме децата ни в духовност, а не в материалност, още от самото им раждане, даже от преди това, още в коремите на майките им, смятам, че ще е по по-различен начин. Тогава в един момент ще отпаднат изключително много неща, които в момента ни спъват, обиждат, нараняват и създават душевно болни и психически отклонения у хората. А като се замисли човек, ще види, че например, благодарение на това, че когато Адам и Ева, както е описано в Библията, са изяли ябълката на греха, тогава са се видели голи и са се засрамили. Аз не мога да проумея от какво трябва да се срамуваш, има ли нещо, от което мога да се срамувам в моето тяло или ти например в твоето като жена. Защо моите баби, например, и досега даже ги има такива, казват „скрий си срамотиите“. Какво е това срамотии, та да го прикриват!? И ако го нямаше това нещо ние да прикриваме срамотиите си, тогава със сигурност щеше да бъде нещо съвсем нормално да видя едно човешко същество голо и не да гледам тялото му, а да гледам душата му. А ние сега гледаме тялото, индустрията на макиажите за жените, цялата тази индустрия, която е за мъжете, тоест, това, от което се правят пари, за да сме нещо по-различно от това, което сме. Следващото нещо, на което най-вероятно му трябва още много време, за да отмине, е да започнем да виждаме във всеки един от нас, във всеки срещу тебе, който е на улицата, да виждаш, че той ти е равностоен, равен, с нищо по-неразличаващ се от тебе. Съвсем не това, на което ние сме възпитани и до което сме го докарали. Защо, например, крадецът краде? Той не краде, защото ей-така на детето започнало да му се краде. Защото ние сме го научили още от много малко „това си е твое, прибери си го, това е на детенцето, дай си му го“. Тоест, не можем да приемем, че всички тези играчки и тези забавления могат да бъдат общи, да ги ползваме заедно и да не ти е проблем дали точно при теб ще преспи или ще преспи при приятелчето ти. Ние сме се възпитавали в това нещо, че по-голямата част от убийствата в света стават за пари или за сексуални истории. И ако бяхме възпитали децата си, че е нещо съвсем нормално да правиш секс с този, когото пожелаеш, с този, когото харесваш, и да бъде нещо съвсем нормално аз да видя човешкото същество Х и да му кажа :„така и така, искам да правя с тебе секс“, нямаше ли да изчезват всички тези изнасилвания и убийства, защото нямаше да има нужда от тях, защото аз така съм възпитаван. Когато към възпитаван, че трябва да се прикривам, че трябва да се крия и че ако му дадеш на този да прави секс с теб, ти си лека жена, курва, то логично е да се получат всички тези неща. Затова се случват и убийства. Защо аз ще трябва да убия този човек? Защото той ме е наранил. Ама защо той ме е наранил? Ами защото аз така съм възпитаван, че той ме е наранил. Но, ако тръгнем по другото нещо, да премахнем материалното и да остане само духовното, аз тогава в теб ще виждам само душата ти. И когато виждам душата ти, аз няма да имам нужда нито да те убивам, нито да те изнасилвам, нито нищо.
В: Какво смяташ, че би станало със свещените книги на религиите, ако след време хората наистина успеят да се научат да откриват Бога в себе си и стане така, че нямат нужда от свещениците като посредници между себе си и него?
О: Те и сега нямат нужда от посредници, апък с така наречените свети книги ще се случи както с едни други свети книги преди време, с митологията – гръцката, римската, и ще станат едни митологии, които ще ги разказваме, ще им се смеем, ще ги учат в училище децата, за да видят каква е била мисълта на поколенията преди тях. Те ще бъдат изключително наивни и неразбрани, че даже екзотични.
В: В книгата ти, един от героите казва, че думите според са най-лошият носител на истината. В романа си не боравиш с тях прекалено метафорично и в подвеждаща образност и освен това отделните му части са грижливо озаглавени, значи ли това, че искаш да бъдеш възможно най-пряко разбиран, за избягване на двусмислие и тълкувания?
О: Не, не мога да бъда, защото всеки разбира според възпитанието си, всяка една дума човек я чете според това, което е натрупал като опит, като знания. Най-силното съчетание „Обичам те“, което го има между човек и човек да се каже, то може да се каже в хиляди нюанси. Може да бъде разбрано в хиляди нюанси. Въпросът е какво казва душата ти. И затова, когато аз например ти кажа на теб, че те обичам, ти имаш много варианти, по които да го възприемеш. Обича ме любовно, обича ме сексуално, обича ме като приятел …, но душата ти вътре в теб ще разбере точно онова, което казва моята душа с тази дума. А иначе разумът ни може да го разтегля колкото си поиска. Така че, наистина са най-лошите носители на истината думите, защото са ни ограничени, а най-доброто нещо е, когато можеш, даже без да затваряш очи, да усетиш отстреща си човека и да говориш с него безмълвно. Тогава си най-искрен.
В: В романа ти има мистика, например монахът Козма успява да постигне непосредствен контакт с божествена същност след и сред болки от самобичуването. Това означава ли, че хората са толкова далеч от единението с Бог, че трябва да го постигат само с такива екстремни средства?
О: Когато се опитваш по някакъв начин да преодолееш материалното, тоест, тялото ни е е материало, има два вида хора, които са примери за двамата ми героя Богомил и Козма. Единият се опитва чрез формата – това е бичуването, кръстът, иконата, някакви определени ритуали, които трябва да направиш, за да притъпиш всичките си сетива, за да достигнеш до онова, което е душата ти. Докато другият смята, че не трябва това, трябва тотално да ги игнорира тези неща и да се опита само чрез душата си да го прави. Вероятно след поколения ще бъдем всички във варианта, който го има като наченки при Богомил. Да разговаряме с душите си, а не да разговаряме с форми и действия.
В: Живата и неживата природа, под която се разбира нечовешката природа, в романа понякога се включват в сюжета почти като самостоятелни герои или поне като двигатели на действието. Това означава ли, че те действат по божия промисъл или поне като негови изразители и изпълнители?
О: Те самите са божества, така че те не могат да бъдат изразител на чужд промисъл, освен на себе си. Но, това, че аз не разбирам сетивността, душевността на едно животно, например, това не означава, че то е нещо по-нисшо и по-малко. Това, че аз не мога да погледна през сетивността, която има един камък, една скала или едно дърво, това не означава, че аз съм нещо повече от него. Ние си въобразяваме, че сме най-висшите. Най-висшето създание се оказва в един момент капката вода, която се събира с други капки и правят цунами. Това са онези малки частици, които са разтопен метал ли ще бъде, или скала, това, което ще изригне и ще помете всичко пред себе си. Това не може да означава, че след като аз не мога да разбера тяхната сетивност, която имат, или тяхната душевност, аз съм нещо повече от тях. Смятам, че затова няма жива и нежива природа, всичко около нас е живо, проблемът е, че ние не го разбираме и че си въобразяваме, че ние сме единствените, които сме разбирачи. Ама това е погрешно.
В: Защо в романа няма споменато време, в което се развива действието, пряко споменато?
О: Защото не е исторически роман. Защото, вярно, че аз се опитвам почти всичките описания, които ги има вътре, да са максимално близки до някакъв период, който е между 1700 и 1800 г., но, не твърдя, че това е исторически роман, не го натрапвам, не гоня години, не гоня конкретни места даже. Мен ме интересува повече в романа да се опитам да покажа душевността на хората, душевността на природата, а не конкретиката на периода.
В: Последен въпрос – кога да очакваме втората част, която вече се разбра как се казва („Аллах, милост нямаш ли?“)?
О: Още не мога да кажа. В момента съм на сто и петдесета страница компютърна, което ще рече към 170-180 страница от книгата, надявам се до 6-7 месеца да съм готов, ако ми върви писането, защото понякога не върви.