Обитаването на човешко тяло се оказва предизвикателство. То е своенравно и добре организирано. И не винаги си дава зор да ни бъде комфортно. Макар да сме принудени да съжителстваме с него откакто се помним, това е един постоянен процес на договаряне с материалното себе-си. Вечно надхитряне с умората и природата.
Когато тялото ни иска почивка, което е през повечето от времето, съзнанието може и то да иска същото, но пък знае, че трябва да казва: „Не, давай още!“. Толкова му е лесно да стане дървен философ и да твърди, че човешките възможности са неограничени. А организмът после се чуди как да изпълни това, че той си знае, че има ограничени наличности от разни молекули на потребните му вещества. А понякога го мързи и се изхитря и ги оставя да си циркулират безстопанствени по вените, нали не пречат. А онзи отгоре, диктаторът-ум, на него му е лесно да иска още изнемогване на усилия. И настава гражданска война. Апък целостта ни се вижда в чудо как да се опази. И тогава започваме да говорим за откриване на нови възможности за съзнанието и тялото.
Казват, че способностите на човешкия ум са безгранични. В реализиран вариант почти няма доказателства за това в пълен размер, но пък има свидетелства за невероятна степен на постижения. Ако е вярно, че материята крета след пиковете и устремите на мисълта и емоцията, то също може да се твърди, че тя им устройва и своето отмъщение за напомняне да не я пренебрегват и да искат да стигнат толкова напред, че да я поробят, а не само подчинят. Тя разполага с болести за целта. Те са говорителят на тялото. Не винаги чуваем, дори да крещи. Високопарният диктатор рядко е в настроение да не се занимава само със себе си. Недъзите и уврежданията на тялото също не го смущават особено много във всички случаи.
Човешкото съзнание има своите основания да бъде самовлюбено. То е това, което създава мисли, простиращи се отвъд наличните материални дадености, за да намери как да създаде по-развити и подобрени такива. За него предметните ограничения са просто досада, върху която трябва да се помисли с цел преодоляване. Казват, че така се прави прогресът. Но, ако то се загуби нейде из необятните си коридори и не влезе в правилната стая, неговото разпиляване е сигурно. Загубено и полудяващо, то може да пропадне и да остане само да гледа през някой прозорец. И няма да смущава тялото с претенции.
От друга страна, от потенциала на мозъка човекът ползва под 5 процента. За останалата част няма широко известна информация какво може да върши. Със сигурност, обаче, излизат данни, че много институти изучават интензивно тази материя. Защото, бъдещето търси пространството, в което да създава напредък. Човешкото съзнание ще бъде едно от основните такива места. И върху тялото се работи. Стволови клетки, стремеж за създаване на синтетични органи, импланти. Ако умът се разшири, той ще има и уголемени изисквания към своя „хардуер“ – физиологията. А тялото, със своята бавна материя, няма как да се раздвижи дотолкова. И в помощ на него, технологиите му създават „периферни устройства“ – пейсмейкъри, нанотехнологии, чипове за следене на жизнени показатели. Наскоро, например, излезе информация, че са създадени лещи за очи с вграден дисплей, камери и сензори, само един пример от морето такива.
Излизат научни сведения, че човешката ДНК се влияе от думи, вибрации и дори музика. И тя е изучена малко, както мозъка. Вероятно защото са посредници между енергията и материята, или по-точно – мястото, където двете се срещат, съчетават и преливат. Там, където принципите намират своето конкретно предметно изражение. Разкодирането на тяхното тайнство ще изисква паралелно изучаване на психичните възможност и физиологичните дадености. Ако има необятни човешки възможности, те ще да са там. Вече се знае, че усилено се работи по търсене на възможности човешкото тяло да се саморегенерира. И се гледа към ДНК за тази цел. В нея са надеждите да се развие и да разкаже какви невидими връзки крие между базите си и как може да помогне на хората, чието съзнание би могло да знае как да я управлява на по-дълбоко ниво.
А дотогава, хората имат още време да разсъждават какво е това киборг и дали би могъл да бъде опасен за хората. И дали усилената работа по създаване на изкуствен интелект би могла да застраши нашия естествен такъв (доколкото го има, но това е друга тема). Основания за опасения има, но е безспорно, че бъдещето ще принадлежи на тези, които могат да ползват технологични постижения, за да усилват собствените си дадености или да ги реализират. Най-елементарния пример – компютъра. Не сме сраснати с него буквално, но в преносния смисъл- отдавна прекарваме пред екрана повече време, отколкото пред очите на близките си. На малцина е приятна мисълта да зависят от устройства, но в днешно време никой няма шанс да живее в текущата реалност, без да ползва помощни средства от неорганичен произход. Най-старият пример за такива – очилата, може добре да илюстрира тази полза-зависимост.
И когато части от човешкото тяло започнат масово да бъдат заменяни с неорганични импланти, които подобряват и възстановяват неговите жизнени функции, съвсем ясно ще изкристализира въпросът: „А какво остава от човека сред машинариите?“ Дали онези трийсет и няколко грама, за които се твърди, че са теглото на душата. Тази душа дали ще може да живее сред чаркове в биологичното тяло? И също – отвъд коя граница изчезва човекът и остават само устройства, които поддържат процеси в тялото? Едно е сигурно – ще става все по-сложно да бъдеш човек.
Разсъжденията в статията се основават на сведения от следните източници:
http://nauka.offnews.bg/news/a_7/a_43143.html?preview=ok
http://www.memoriabg.com/2016/04/08/dnk-sekvencia-muskulna-regeneracia/