Това е Тя
Един лък гъделичка цигулката, а пък тя се киска нежно и тънко и струните и тръпнат кипро. Игрива красота се стели към ушите. Лъкът се разхожда упорито и почти подигравателно нагоре-надолу, а слухът не може да преодолее глухотата на съзнанието. То сега разсъждава за нещо много важно – може ли да улови мелодията, възможно ли е тя да бъде описана с ноти и в тях да бъде удържана за дълго. А тя е женствена, единственото постоянно в нея е способността и да бъде изменчиво красива.
Непокорството, вечно хамелеонстващият каприз, който единствен знае как да предаде моментна чувственост на аморфната пластика, това е тя – грацията на мелодията, която може да придобие формата на всяка красота. Наличността на всичко и възможността да се прояви само част във всеки миг. Непостоянството като петолиние, върху което се композира разнообразието. Изплъзващата се стабилност, която се носи в отрязъка от време, необходим за проявяване на нотните знаци в звуци – това е тя – Музиката. Звукът на прищявката, за която винаги ще се намери женствен смисъл.
Почти метафизично
Капризи, като при Паганини, в които фантазията взима превес над законите на композицията. Музиката се изплъзва от сковаващият канон и може само да бъде леко прихващана с панделки като корсет. Магията на превръщането и промяната на облика. Докато участва в изсвирването, лъкът подскача покрай струните както женското настроение се лашка и се извисява или пропада с някоя обострена крайна нота.
Такива изплъзващи се мигновени емоционални проблясъци е уловил големият виртуоз в своя каприз № 24. Последният, неговите капризи са били точно толкова, колкото тоналности съществуват. Техническото съвършенство на музикалната конструкция, облечено в женски кринолин и натруфено с дантели, панделки и други фриволни невъобразимости на звука.
И слуховете, че е продал душата си на Дявола, за да получи правото да свири собствения си върхов каприз с поразителна лекост и блясък на пленяващата обсесия на една повтаряща се музикална фраза са метафизично признание за неговата Музика. Голямата му много обичана любима. Защото, тя явно не е струвала нищо по-малко от едната единствена негова душа. И с нищо земно не е могъл да бъде обяснен този продукт на голямата му любов с нея – Музиката.
Улавяне на ехото
Музиката не се изплъзвала на Паганини. Просто е по-дълговечна от живота на любещите си създатели. След него е искала и други да я обичат. А голямата Музика е пленява лесно. И са поискали и нея да пленят, поне част от нотите. И така тя ги е мамела по петолиние, клавиши, по струни.
Ференц Лист направил етюди на тема Паганини. Добавил им невъобразима главозамайваща сложност – пияното е било изкушено да флиртува, както е правела цигулката. После Брамс е създал вариации на последния каприз на Паганини. Добавил към виртуозната фриволност неговия лиризъм и дълбок драматизъм.
В голям флирт се е опитал да я увлече Рахманинов. Направил огледално изображение на тоновете от темата на Паганини. „Дяловската“ тема била преобразена до привидна неузнаваемост от ирационалното богатство на композитора. И така се родила цяла рапсодия.
Музиката на каприза винаги давала много от своето кокетство, игриво непокорство и нежна пластика по петолинието. Но, не се оставяла да бъде уловена, в нея винаги имало и още нещо, през което тя напускала след последната нота и отивала другаде. С този каприз, последният на Паганини, са правени още много вариации, джазирани или дори разлагани до съвременни дисонанси.
Множество композитори я имали за своя любима за известно време. Неизменно оставала сложността. Като основа за неуловимостта, като загадъчната женственост.
Скъсани влакна
Музиката е жена. Създават я нейните любовници – не са ревниви, дават я на всички. А тя остава добродетелна, независимо кому стане притежание. Важното е да е родена благородно и отвъд мъничките черни петънца на нотите да има вложено толкова, колкото отделен човек не може изцяло да проумее. Тя трябва да прелива зад предела на моментното възприятие, да му се изплъзва и да го мами нанякъде. Жени си е тя, с цялата женска същност!
Мелодията винаги се изплъзва, отива при някой друг, който може да извади още нещо от същността и. За Паганини се говори, че продал душата си, за да я има. Вероятно тя не може да бъде платена с нищо по-малко. Била е при него, не му се изплъзнала лесно, само през нотите му, но впоследствие. Лъкът му е любил цигулката. Докосвал я е с толкова страст, даже повече отколкото му е дало петолинието. Скъсани влакна са стърчали от него след като озвучил флирта си с каприза на Музиката, защото тя е откликвала по време на него.
А жените умеят да остават за по-дълго, защото сменят вътрешните си мелодии. Изплъзват се само техните настроения, които хранят кокетството. Сякаш се сменят множеството вариации, тоналности и ладове на един и същи каприз…
При написването на есето са ползвани са сведения от: