Идеологиите станаха ГМО. Вече не са полезни даже и за повелителите си. Никнат тук-таме в пустини, но оазис не правят. Може би и пустиня вече не могат да сътворят, не могат да опустошат никое общество в достатъчна степен. Калъпът им е бил разтворен и съдържанието е изтекло заедно с времето си.
Хората ползват идеологии, защото имат нужда от схващания от тяхното ниво, но не могат да си ги формулират сами или да ги намерят другаде. Философията не е за масово ползване, уви. Съзнанието си иска своя наркотик, за да изпадне в опиянение и еуфория, само за себе си, без да има връзка с реалността. Идеологиите не се интересуват от приложението и резултатите си. В най-краен, за щастие неприложим, вид те са утопии. Кариерно израснали мечти, които са готови да се борят да бъдат качени на самолет и разпръснати като кемтрейлс, за да бъдат навсякъде. Бидейки по-лесно разпознаваеми, те никога не са били реална заплаха и са можели да останат по-скоро идеал. Сега информационните технологии се опитват да реализират някои от тях по свой си начин.
Големите световни религии, когато бъдат ползвани за политически цели, придобиват поведение на идеологии. В момента има такъв зловещ пример, който все още не е смазан. За радост, животът на подобни творения вече е кратък. Идеологическата им маска не е убедителна, същността на уроците е научена. Наскоро са преиздали единствената книга на Хитлер „Моята борба“ в Германия, ползвала се е с голям успех*. В нея има обяснителни бележки, които са поне колкото самата книга. Идеологията в нея е преработена, както бактерии нагризват прясното мляко, за да стане кисело. Накъсана е на атомчета, които са разнищени с анализ.
Дали в днешно време идеологиите са за музеите, а информационните технологии да са новият повелител, който налага своя актуален и жизнен прагматизъм, в който липсва идеологическото опиянение, но има толкова много други опасности? И отново всички те са прицелени в съзнанието на хората.
След големия си кървав и горчиво платен триумф през миналия век, идеологиите успяха да покажат както своите метастази, така и обединяваща сила, която е способна да завладее умовете на хората, да ги опияни и накара да извършват колективно големи неща – за добро и за лошо. Те бяха като наркотик и тези, които ги надживяха, са минали през абстиненция. А онези, които са успели да прекрачат и след нея – те винаги несъзнателно ще помнят, че човек трябва да търси някаква концепция, която може толкова силно да завладее съзнанието му, че да го опие и въведе в състояние на еуфорична вяра. В която, обаче няма нищо метафизично, защото е насочена само и единствено към земната реалност.
Двайсти век беше обсебен от идеологиите. Една световна война и следвоенен свят с железни завеси и бетонни стени очертаваха ясно техните територии. Към края на века, хората сякаш надделяха над някои аспекти на идеологиите, или поне яростта им се изсипа върху тях. Но, техният отпечатък не изчезва, може да става все по-призрачен и прозрачен, в смисъл невидим и недосегаем за анализа на съзнанието, но дълбоката бразда, в която течеше реката на опияняващите заблуди и възгледи, все още не е пресъхнала. И нейната вода се е просмукала околовръст, та храни корените на всякакви бурени. А иначе е в пустиня, уж.
Китай е най-голямата държава управлявана някога с идеология. Неимоверният им напредък след средата на миналия век се дължи и на огромната власт, скрепена в пестника на идеологията. С която се дисциплинираше енергията на най-голямата нация, за да може в известни отношения да направи квантов скок. Пораженията също са налице – анализатори твърдят, че колкото повече Китай се развива икономически, толкова повече социални проблеми ще има. Например, с качеството на работната сила, формована в изначално дефектния идеологически калъп. Високите технологии, на които се разчита да бъдат преден ешелон на икономиката, искат интелектуален капацитет, който в дългосрочен план се култивира на социална база.
Идеологиите са с часовников механизъм, като има смисъл да се възстанови оригиналната фраза и пред този израз да се прибави и „бомби“. Защото те гърмят, първо по хората физически, за да се наложат, а после по съзнанието на оживелите. Или в обратен ред, но не по-малко трагично. Една поредна ужасяваща детска болест, която човечеството е трябвало да преодолее, за да има имунитет. Срещу нея може би има такъв вече, но дали пораженията ѝ не го правят силно уязвимо към нещо друго, което е по-страшно?
Сега идеологиите отшумяват, технологиите ги обезсмислят. Тези последните винаги вървят много крачки пред законодателството, което ги регламентира и вероятно още доста време ще бъде така. До момента, в който някоя национална или наднационална (но не корпоративна!) власт инвестира в това именно тя да получава най-новия писък в техниката. Това ще бъде най-силният инструмент за власт, него и сега го има, само че не в ръцете предимно на публични институции. В определени отношения военната индустрия притежава такива технологии (доколкото самата такава индустрия е държавна), но в социалния инженеринг те все още са в частно владение. За пример – Google и Facebook. Твърди се, че подреждането на резултатите от търсене в Google влияе върху формурането на мнение в зависимост от това кой и какво излиза в първите показани позиции**. В резултат на това ще има чувствителен процент влияние върху гласоподавателите на изборите в САЩ. И получаването на властта вече не се нуждае от идеология, а просто от това кабелите на технологиите да текат към собствения кабинет.
Светът стана шарен и многообразен, роят се субкултури, средната класа стана средностатистическа, но не преобладаваща. Вече е трудно да бъдат обединени много хора под една доктрина, поне не такава с характер на идеология. Има само теории, но пък са много на брой, пълно разфокусиране. Единственото, което вече може да бъде ползвано върху огромна маса хора, това са технологиите, без които не може да се живее в съвременното общество.
И всички тези маневри са на битката за съзнанието на хората. В която идеологиите загубиха, но ги наследи нещо, което има доста по-голям потенциал, също за добро и зло, както при тях. Човекът все още има шанс да го управлява, но стои с голяма сила въпросът доколко той създава технологиите по свой образ и подобие в дълбоките им принципи. И най-вече – кой от човешкия род ползва най-високото ниво на ползите им.
Ако идеологиите са като матрица, която приковава хората в гнездата си, то информационните технологии могат да станат, ако вече и не са станали, конците, на които хората се закачат, за да полетят над клопката на доктрината. Без да видят, че другия им край го прихващат едни големи ръце и го подръпват по малко, ей така, за да усетят как се управлява. За да знаят после дали искат да разклатят по-силно или просто да съберат много конци в едно кълбо.