Идеята на „Преродени в думи“ е вие да разкажете своите истории с ваши думи, по начина, по който ги помните, сте ги преживели и желаете да ги споделите, а моето добронамерено въображение ще има грижата да намери блуждаещия контекст и да го скрепи с думи в един (надявам се) въздействащ разказ. Много човешки преживявания и действия си остават само в паметта на „титуляра“ си и така всички ние губим възможност (за която и не подозираме) да се обогатим, сравним или поучим. Или дори и само да станем съпричастни, при всички случаи става въпрос за докосване до невъобразимото и неизчерпаемо богатство на човешкия живот.
Това би могло да бъде облагороден заместител на недискретното любопитство към съдбата на околните, с което всеки човек неминуемо се сблъска и на което даже се поддава в определен (желателно е ранен и ограничен) етап от живота си в опит да опознае света около себе си. Големият интерес към „жълти“ медийни продукти и реалити формати, които показват неспирно следене на ежедневието на участници, са част от примерите за задоволяване на подобно търсене. Разбира се, вие сте в правото си да кажете дали в крайния разказ да бъдат оставени имената и други преки опознавателни характеристики, които биха могли да свържат разказа с вас, ако вие желаете да споделите историята си анонимно. Същността и внушенията на вашата история са достатъчен дар за нас, нейните възприематели.
Много често хората остават неизречени доста емоционални и мисловни нишки, когато разказват свои истории. Разказът върви по най-настойчивата линия, а покрай нея остават разпръснати неизказаните обстоятелства, които съставляват пълнокръвието на случката. Те трептят във вибрациите на гласа и езика на тялото при устна реч или запълват белите полета между редовете на писания текст. Страничният слушател/читател ги улавя и възстановява пълнотата на събитието на множество нива, реконструира живата пластика на преживяванията и многостранността на пътеките на смисъла.
Особеното на идеята на „Преродени в думи“ е, че тук авторовото наблюдение над хората и техните постъпки, преживявания и страсти до голяма степен е заменено с доброволно споделяне. Повествователната суровина от първа ръка би следвало да даде интензивност и непревзетост на крайния словесен продукт.
Първият разказ, „Азади“ е малко на границата на тази концепция, защото човекът, който си спомня и този, който разказва, са едно и също лице – аз. Хади Азади беше мой колега за времето, когато работех в Посолството на Ислямска Република Иран. Тогава повече от всякога разбрах, че светът извън моето конкретно обкръжение е толкова неподозирано различен и многолик, че въображението ми никога не би могло да ми предложи достатъчно предположения за това. Иранците са хора, които имат способност да се вглеждат в себе си, да живеят във вътрешния си свят и през по-голямата част от времето си да не действат по начин, който ние смятаме за рационален. Хади Азади е напуснал родината си на 18 годишна възраст и е дошъл в България. Той беше колкото източен човек, толкова и европеец. Душата му беше по ориенталски богата, но беше развил и благородството на дисциплинираната просветена мисъл, с което ние, европейците (претендираме да) се ползваме. Той беше от щедрите градивни хора, за които е удоволствие да дадат нещо от себе си на света. Чак когато почина преди няколко години (Царство му небесно!) разбрах на колко години е бил и не можах да повярвам. Познавала съм го на 80 години, а го смятах на 60! Това е силата на мъдрия вътрешен аристократизъм.
Вторият разказ „Противоречивият път“ е историята на семейството на моята баба по майчина линия. В него има много от размирната делнична съдба на българите в първата половина на 20. век. Превратностите на една национална катастрофа са били за тях двойно по-тежки, защото се е наложило да бъдат бежанци. После е имало лични сътресения, последвани от обществени отново. Аз познавах баба ми като грижовна и мила жена. После разбрах, че е малко сурова, но винаги беше позитивна и силна жена. Тя понасяше трудности стоически и беше лесно човек да се заблуди, че те не я засягат. Само понякога, в редките моменти, когато говореше за майка си, ние разбирахме кога се е получила желязната закалка, с която тя беше сурова към всички, на първо място към себе си. А също и осъзнавахме кога е започнала да се учи да не споделя чувства и емоции. Тя притежаваше мъдростта и проницателността на човек, който е бил принуден да асимилира разнородни и дори противоречащи се неща и да може да намери на по-дълбоко ниво общочовешкото и полезното.
Понеже съдбата на България в последните векове е трудна, това неминуемо прави отделните човешки съдби превратни и драматични. В рода на повечето българи има ярки случки, човешки преживявания и емоции, които могат да бъдат силно въздействащи. Ще се радвам, ако пожелаете да ги споделите с мен и от тях да стане художествен разказ, който е пленителен и с това, че случките и героите в него са истински (макар и с подменени имена в някои случаи) и никой не отрича това, както се прави в повечето творби. Пределите на възприятието за възможно са субективни за всеки от нас, но могат да бъдат разширявани от научаването на невероятни неща, за които обаче със сигурност се знае, че са се случили!