Предверието на зимата е с фееричен въздух с бели вълма. Задушливи и обсебващи със студената си влага. Мъглата отрязва естествената ограда на града – силуета на планината. Изглежда безкрайна и единствено далечното оловносиво на небето ѝ служи като ограничаващ далечен фон. Вече не се виждат петната от борови гори. Само отделни дървета от тях, пренесени, се кипрят с осветена снага с дантели от гирлянди и украса. Наближава най-краткият ден и най-дългият период на празници.
Предвкусието за зима се просмуква в ефира. От там, обаче, го посреща сгъстена върволица от дни на светци и празници. Сред плетениците на скрежа прозира топлината на святата светлина. Студът и тържествеността съжителстват в усещането за празничност, затворена в дома и семейството. И когато сноп лъчи пробие през купола от облаци, погали очертанията им и в пролуката между тях се спусне в белодимния въздух до измръзналата земя, той се разстила като височайшо благоволение, пращащо виделина долу, над димящите комини.
Отчаяни цветенца, почти изсушени на корена, но със стоически отворени цветове, се прощават със слънцето, разтопило за малко скрежа по тялото им. А, то, светилото, отхвърлило облаците, ползва цялата им територия, за да помогне на въздуха да се раздвижи и да стане кристален. Обезсилва пъстрите бляскави гирлянди и светещи лампички по прозорците и те смирено чакат края на късия ден, за да застъпят празничното си дежурство. Локвите се разнежват и заличават острите контури на ледените фигурки. Хората се изсипват от домовете си в простора, нагрят през голите клони на дърветата. Ефирът вибрира стоплен и огласен от човешка активност.
След краткия светло-топъл проблясък, тъмнината се подготвя за тържеството си. Гирляндите отново стават активни звезди и показват контурите на празничното пространство. Висулките се уплътняват и събират в прозрачността си разноцветните отблясъци на декорацията. В зимния храм, те са като обърнати надолу свещи. Но, пак капят към земята, когато бъдат разчувствани.
Дни на светци и езически ритуали са плътно разположени около времето на преломната трансформация на намаляващия ден в нарастващ. Студът е празничен, защото прибира хората по домовете и ги събира заедно. Докато въздухът скрибуца от мраз, около камини и трапези тече радостта на споделенаха храна и напитки. А отвъд скрежът на прозорците, ледените висулки – кристалите на ефира – стоят като фина украса на иконостас. Изкристализирали от безплътието на празничното време, свещи в зимния пантеон. Проводници на святостта между природата и людете.
Сякаш всички частици са спрели и няма материя. И тогава човешкият дух се активира и тържествува, с надеждата за новото или увлечен от празничното настроение. Усещането за предстоящата зима с пастелни приглушени тонове, убити в калта и сумрака, или сиянието на отразената в снега светлина. И кристалната ясна чистота на светите дни. Всичко това се носи в ефира като очакване…