Човекът често е разпъван между измерения, проекции и аспекти. Те са от различен порядък, но много често това не им пречи да си съперничат за него. Със завладяващите си похвати.
Всяка емоции се стреми да ни обседи, така че да изпием до дъно чашата, в която се е поместила. Хич не се интересува, че може да нямаме време за това. И че разполагаме със себе си само когато суровината на часовниците е на наше разположение. Апък те си вървят, твърдо вярващи в самодоволния си ритъм, затънали в сладостно наслаждение за точността си. Не щат и да знаят, че емоцията разтегля или сгъстява времето, в зависимост от влиянието си върху човека. Или че той нехае за него, когато е в еуфория, но става просяк на мигове, щом пропадне в отчаяние.
Времето прехвърля зърната на броеницата си с медитативно вглъбение, сякаш е постигнало нирвана. Несмутимо. Според нашето впечатление. Защото сме се опитали да го впрегнем в часовници, че да ни е полезно. Казват, че то или не съществува, или е отделно измерение. А ние упорито огранизираме живота си около неговите деления и ритми. Защото си мислим, че то е едно за всички и ни регулира еднакво. Понеже не слагаме в сметката емоциите, които ни го отнемат. Или ни казват как да го усещаме.
Времето и емоциите не могат да ни поделят. И то не защото сме им потребни, ами понеже не можем да се откажем от тях. Нищо чудно да си имат неведомо за нас споразумение помежду си как да си делят властта над нас, че ако се разделят, ще ги победим. А за нас е толкова приятно да се оставяме на впечатлението, че ги имаме и двете – прекрасни мигове на щастие, например. Обаче, след това, минутите и радостта си тръгват заедно.
Тялото ни, невинното, познава и реагира само на емоциите. С времето не си общува пряко. Това, обаче, не го спира да влияе на тялото и да го води само напред по еднопосочен път. Мъдростта казва, че времето лекува. Пуска животворни лъчи върху шарката на емоцията и я избелва, а след това и раздира на парченца, които вече не засягат човешката мисъл. Ярките крещящи цветове, често заслепяващи или шокиращи, се озаптяват до леко настроение и после се оттеглят почти неусетно.
Апък емоциите са тотално непокорни, егоистични и трудно се впечатляват. Освен от собствените си приливи и отливи. Както капнала боя върху мокър лист, те пускат в кръвта някакви подправки, които се размиват в нея за кратко. После намират къде в тялото да се загнездят и да събудят някой орган. По-пиперливите лютят и запалват. Ароматните създават изтънчена екзалтация. Интензивните разтърсват толкова силно, че човек даже не разбира какво точно изпитва. После подправката се изпарява и в летливото си проявление стига до околните. Съпричастност или афективна епидемия може да последват. Или иначе казано – човешко общуване. Което изисква време и успешно го запълва.
Страстта обединява в човека времето и емоциите. Но пък е толкова изпепеляваща. А в нормалното му ниско-интензивно съществуване, той все пак се отдава повече само на едно от тях.