Хади Азади седеше на пейките до храм „Александър Невски“ и слушаше как звънът на камбаните надделява над ромона на листата на дърветата над главата му. Беше се оставил кристалният звук да влиза в душата му и да го омиротворява. Твърдо вярваше, че бог е един, а само различните народи и вери му дават отделни имена (оттам и религии), но въпреки това не смееше да влезе в храма, защото се опасяваше, че може да обиди вярващите. Знаеше чудесно какво означава човек да смесва вярата в една висша същност с конкретни признаци за разпознаване и отличаване между свои и чужди – иноверци, от религиозното рвение на хората в родината си – Иран. Брадата на мъжете и бурките на главите на жените бяха като пропуск и паспорт едновременно. Той самият се бръснеше особено грижливо всяка сутрин.
Побелелият достолепен леко мургав мъж работеше като преводач в посолството на родината си в България, в която беше прекарал по-голямата част от живота си. Не можеше да понася шефа си – ниско човече с дипломатически паспорт и големи очила, които полагаше толкова голямо усърдие да изглежда на работа спретнат и по европейски изпънат, че чак ръкавите на сакото си гладеше с ръб. Един ден същият този дипломат г-н Я. влезе в стаята на секретарката на посолството и и каза:
– Госпожице, моля, се обади по телефоната на преводачите и им кажете, че и-кратко се пише с две точки отгоре.
– И-кратко не се пише с две точки. – отговори тя, като съумя тонът и да е по-скоро делови, отколкото раздразнен. Засега.
– Не, не, не, аз знам, че така се пише. – Г-н Я. започна да крачи напред-назад по килима, защото прецени, че ситуацията изисква тази малка проява на авторитетно поведение.
– И-кратко не се пише с две точки! – Секретарката и в по-нормална ситуация нямаше огромни запаси от търпение, пък сега вече още по-малко и тонът и се беше изострил леко.
Г-н Я. спря, за да маркира важен момент в разговора и съобщи с усещане за съкрушителен аргумент:
– Но аз съм виждал в немския език да се пише така, нали са европейски езици.
„Край, това беше“ , помисли си тя. „Няма да издържа, пък този е дипломат с имунитет и не мога да му крещя.“
– Г-н Я., хайде заобиколете бюрото ми и елате да ми покажете кой клавиш на компютъра са натиска, за да се изпише на екрана и-кратко с две точки на български.
Г-н Я. мигновено съобрази, че може нещо да не се получи по неговата теория, но успя бързо да възстанови началническата си поза и каза:
– Нищо, аз сам ще отида и ще разпоредя на преводачите!
С което напусна бързо стаята, за да може да се засили достатъчно, докато стигне до кабинета на преводачите, и там да вложи набрания устрем в довършване на убеждаването. Но, тъй като току що беше получил орязване на крилцата, а и знаеше, че Азади не само че умее да прави същото, но го е правил и още отпреди секретарката да се роди, та беше доста вещ, г-н Я. в крайна сметка влезе кротко в неговата стая. И добре, че направи така, защото Азади беше свободен да му обърне цялото си внимание, понеже в момента един българин програмист му оправяше компютъра. Г-н Я. започна тирадата си на фарси и смяташе, че е успял добре да се разгърне, когато Азади го прекъсна на български и каза:
– Говори на български, имаме гост, няма да го обиждаме, като говорим така, че той да не ни разбира.
Г-н Я. премига няколко пъти зад очилата си, че не беше в състояние толкова внезапно да превключи на български, но накрая си припомни, че той е шеф на отдела и може да казва как да се работи и без много да обяснява.
– И-кратко трябва да се пише с две точки в преводите, които аз подписвам за посланика!
Беше следобед, наближаваше края на работното време и Азади реши, че ще действа по най-бързата процедури. Каза:
– Знаеш ли кой е най-щастливият служител? Попът, защото всяка сутрин като отиде на работа, вижда шефа си разпънат на кръст.
Г-н Я. явно вече беше изчерпал способността си да си прегрупира мисловните ресурс и изхвърча спасително през вратата.
Азади реши да се разтуши като сподели със секретарката, излезе на двора, за да отиде до стаята и и видя, че г-н Я. обикаля около кръглата градина с рози в средата на двора и си мърмори нещо. Вероятно нямаше на кого повече да съобщи за схващанията си, или просто имаше нужда да ги озвучи, без значение, че бодлите не чуват.
Хади влезе в стаята на секретарката, прекръсти се по православному, хвана се за главата и каза:
– Боже, Господи! Не мога да повярвам, че едно време съм бил против шаха, как съм могъл да искам някакви такива да дойдат на власт! Този е всичко друго, но не и истински иранец.
– Ти как така се кръстиш като нас? – попита тя.
– Аз съм българин!
– Нали си роден в Иран?
– Роден съм, това ми е родината. Но истинските иранци са като българите – топли и сърдечни. Не знам този от къде се извъди. Така ми се пада, дето исках да падне шаха!
„Ясно, финалът на сапунката идва при мен.“, помисли си секретарката. Беше кристално ясно кой е „този“.
Азади идваше всеки следобед в стаята и, разказваше за себе си – за 80 години живот винаги има много за казване, а неговият беше особено интересен. Беше напуснал родината си Иран на 18 години, защото смяташе, че шахът е наложил диктатура. Случаят този следобед беше само един от многото, при който се убеждаваше колко е бил неправ в младежкото си непокорство и свободолюбие. Или пък те са били крайъгълен камък на съдбата му, довела го до България.
Понеже двамата имах сходно чувство за хумор, той обичаше да разказва за своите тънки похвати, с които изравняваше сметките си с тези дипломати, които го бяха подразнили. Особено интензивни такива взаимодействия имаше с икономическия съветник. Последният пишеше дописки с икономически донесения и сведения всеки ден, все пак трябваше да се старае за длъжността си. За целта, често се допитваше до Хади, защото той беше длъжен всеки ден да прегледа няколко всекидневника и да проследи определени теми.
Един следобед Азади дойде много доволен при секретарката и тя се подготви да чуе нещо много забавно. Той каза:
– Днес помогнах на г-н М. да си напише дописката. Казах му, че тръбопроводът Бургас-Александруполис е дълъг 2 853 км.
Тя не разбра какво толкова е станало, още по-малко пък смешно. И защо Азади е помогнал на дразнещия го М., пък и се хвали с това?!
– А защо?
– Ами за да го злепоставя, но като се замислих, той няма да разбере. Неговите донесения никой не ги чете. Защото ако ги четяха, още предния път като ме пита за същото и аз му казах 1 784 км, щяха да разберат, че има нещо много невярно.
Секретарката вече имаше за какво да се хване – разликата в цифрите в двата отговора, ама това ли беше всичко? Азади продължи:
– Ами то просто няма такъв тръбопровод, пък и да имаше, той трябваше да е на зиг-заг в тази отсечка, за да е толкова дълъг…
Сега вече се проясни, кой да ти знае, че го няма това нещо. Секретарката беше доволна, че е приятелка на Хади и той и е обяснил за тръбопровода, а не я е пуснал на пързалката като г-н М. Защото се оказа, че е била осведомена колкото него, но Азади беше благороден с приятелите си. И с тези, които не са му приятели също, беше мъдрец. Трудно подминаваше само агресивните проявления на невежеството. За скромното невежество имаше от опрощаващата си благина. Казваше:
– Аз не пиша двойки и тройки на студентите си. Пиша им по-високи оценки, те не са лекари, тяхното незнание няма да погуби човек. Нека имат шанс в живота с хубава диплома.
Имаше ориенталска доброта, европейска просветеност и космополитен дух. След тежък работен ден понякога ходеше да се прочиства с камбанния звън на храма. Азади казваше, че той кара въздухът да трепни по много хармоничен и зареждащ начин и ходеше да се потопи във вълните му. Блажен мъдрец, който почти не се нуждаеше от вещи и религия за връзка с Бога, каквито и имена да му даваха хората!